Читать «Френско грозде» онлайн - страница 2

— Не можете да си представите, господа, колко ми е драго, че ви виждам — каза Альохин, влизайки подире им във вестибюла. — Ако пък съм ви чакал! Пелагея — обърна се той към прислужницата, — дайте на гостите нещо да се преоблекат. А тъкмо и аз да се преоблека. Само че преди това ще трябва да ида да се изкъпя, че комай от пролетта не съм се къпал. Какво ще кажете, господа, да идем в къпалнята, а през това време тук ще приготвят.

Хубавата Пелагея, така деликатна и на вид една кротка, донесе чаршафи и сапун и Альохин с гостите си отиде в къпалнята.

— Да, отдавна не съм се къпал — каза той, като се събличаше. — Къпалнята ми, както виждате, е хубава, още баща ми я е строил, но някак си все не остава време за къпане.

Седна на стъпалото, насапуниса дългите си коси и шията си и водата около него стана кафява.

Да, наистина … — каза Иван Иванич, като гледаше многозначително главата му.

Отдавна не съм се къпал… — повтори Альохин стеснително, насапуниса се още веднъж и водата около него стана тъмносиня като мастило.

Иван Иванич излезе навън, хвърли се с плясък вьв водата и заплува под дъжда, размахвайки широко ръце, а от него тръгнаха вълни и върху вълните се люшкаха бели лилии, доплува до средата на водоема, гмурна се и след минутка се показа на друго място, поплува още малко и пак започна да се гмурка, мъчейки се да достигне дъното. „Ах, боже мой… — повтаряше той с наслада. — Ах, боже мой …“ Доплува до мелницата, поговори нещо със селяните, върна се назад и на средата на водоема легна на гръб и подложи лицето си на дъжда. Буркин и Альохин вече се бяха облекли и се канеха да излизат, а той още плуваше и се гмуркаше.

Ах, боже мой… — бъбреше той. — Ах, господи помилуй.

Хайде, стига ви толкова! — викна му Буркин.

Върнаха се в къщата. И чак когато в голямата гостна на горния етаж запалиха лампата и Буркин и Иван Иванич с копринени халати и с топли домашни пантофи седяха в креслото, а самият Альохин, изкъпан, вчесан, с нов сюртук, ходеше насам-натам из гостната, изпитвайки очевидно удоволствие от топлото, от чистотата, от сухите дрехи и леките обувки, и когато хубавата Пелагея, стъпвайки безшумно по килима, с приятна усмивка на лицето започна да поднася на една табла чай и сладко, едва тогава Иван Иванич подхвана своя разказ и като че ли го слушаха не само Буркин и Альохин, но и възрастните и млади дами и военни, които спокойно и строго гледаха от златните рамки.

— Ние сме двама братя — започна той, — аз, Иван Иванич, и другият — Николай Иванич, две години по-млад от мене. Аз се залових с науките, станах ветеринар, а Николай още деветнадесетгодишен беше вече чиновник в казьонната палата. Баща ни — Чимша-Хималайски, беше от войнишко потекло, но дослужи до офицерски чин и ни остави наследствено дворянство и едно именийце. След смъртта му именийцето ни го взеха за дългове, но, както и да е, детинството си прекарахме на село, на свобода. Също като селските деца и ние прекарвахме дните и нощите на къра, в гората, пазехме конете, цепехме лико, ловяхме риба и други от тоя род … А вие знаете, който макар веднъж в живота си е хващал жив бибан или е виждал как наесен през ясните и прохладни дни прелетните дроздове се вият на ята над селото, от него вече гражданин не става и до края на дните му нещо все ще го тегли към природата. Службата в казьонната палата потискаше брат ми. Годините си минаваха, а той си седеше все на едно място, пишеше все едни и същи книжа и си мислеше все за едно и също нещо — как да отиде да живее на село. И малко по малко тази мъка се изля у него в определено желание, в мечта да си купи малко имение някъде на брега на река или езеро.