Читать «Душичка» онлайн - страница 8

— Ах, стига, моля ви се! — казва Саша.

После той тръгва за гимназията, мъничък, а пък с голяма фуражка и чанта на гръб. След него безшумно върви Оленка.

— Сашенка-а! — вика го тя.

Той се обръща, а тя му пъхва в ръката фурма или карамелче. Когато свиват в пресечката, където е гимназията, на Саша му става неудобно, че подире му върви тази висока пълна жена: той се обръща и казва:

— Вие, лельо, си вървете у дома, сега вече сам мога да стигна.

Тя се спира и гледа подире му, без да мига, докато той не се скрие във входа на гимназията. Ах, колко го обича! Нито едно от предишните й чувства не е било толкова дълбоко, никога досега душата й не се е покорявала така беззаветно, безкористно и с такава радост, както сега, когато в нея все повече и повече се разгаря майчинското чувство. За това чуждо момче, за трапчинките на бузите му, за фуражката му тя би дала целия си живот, би го дала с радост, със сълзи на умиление. Защо? Кой ли знае защо?

След като изпраща Саша до гимназията, Оленка се връща вкъщи бавно безкрайно доволна, спокойна, преизпълнена с обич; подмладилото й се през последната половин година лице се усмихва, сияе; хората по улицата я гледат с удоволствие и казват:

— Здравейте, душичке Олга Семьоновна! Как сте, душичке?

— Трудно стана сега учението в гимназията — разказва тя на пазара. — Шега ли е това, вчера на първи клас да дадат басня наизуст, превод от латински, та и задача… Че къде може това едно малко дете?

И тя започва да говори за учителите, за уроците, за учебниците — същото, което казва Саша за тях.

След два часа обядват заедно, вечерят заедно, учат уроците и плачат. Когато го слага да спи, тя дълго го кръсти и шепне молитва, сетне в леглото мечтае за онова бъдеще, далечно и неизвестно, когато Саша ще завърши институт, ще стане доктор или инженер, ще има собствена голяма къща, коне, каляска, ще се ожени, ще му се родят деца… Тя заспива и все мисли за същото, а сълзите текат по бузите от затворените й очи. Черното коте лежи до нея и мърка:

— Мър… мър… мър…

Изведнъж силно тропане на портичката. Оленка се събужда и не диша от страх; сърцето й силно бие. Минава половин минута и пак тропане.

„Това е телеграма от Харков, мисли си тя и започва цялата да трепери. Майката иска да й пратят Саша в Харков… О, Господи!“

Тя е в отчаяние; главата, краката, ръцете й изстиват и й се струва, че няма по-нещастен човек на света от нея. Но минава още една минута и се чуват гласове — ветеринарят се е върнал вкъщи от клуба.

„Ох, слава Богу“, казва си тя.

От сърцето й постепенно се смъква тежестта, пак й става леко; тя ляга и мисли за Саша, който спи дълбоко в съседната стая и от време на време говори насън:

— Ще те науча аз! Махай се! Не се бий!

1898

Информация за текста

Антон Павлович Чехов

Душечка, 1898

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009

Издание: Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11133]