Читать «Душичка» онлайн

Антон Павлович Чехов

Душичка

Оленка, дъщерята на колежкия асесор в оставка Племянников, седеше замислена в двора под навеса пред къщата. Беше горещо, мухите досадно се лепяха и мисълта, че скоро ще настъпи вечерта, бе толкова приятна. От изток се задаваха тъмни дъждовни облаци и от там от време на време полъхваше влага.

Насред двора стоеше Кукин, антрепреньор и съдържател на увеселителната градина „Тиволи“, който живееше под наем в същия двор, в пристройката, и гледаше към небето.

— Пак! — говореше той с отчаяние. — Пак ще вали дъжд! Всеки ден дъжд, всеки ден дъжд — сякаш нарочно! Та това е катастрофа! Това е съсипия! Всеки ден страшни загуби!

Той плесна с ръце и продължи, като се обърна към Оленка:

— Виждате ли, Олга Семьоновна, нашия живот. Иде ти да плачеш! Работиш, стараеш се, мъчиш се, нощем не спиш, все мислиш как да бъде по-хубаво — и какво? От една страна — невежа, дивашка публика. Представям й най-хубавата оперетка, феерия, великолепни куплетисти, ама трябва ли й на нея това? Разбира ли тя от тия работи? На нея й трябва нещо панаирджийско! Дай й там някоя простащина! От друга страна — погледнете времето. Почти всяка вечер вали. Като е захванало от десети май, тъй ще отиде и до края на май и юни, просто ужас! Хората не идват, а пък аз плащам ли наем? Плащам ли на артистите?

На другия ден привечер пак се зададоха облаци и Кукин говореше с истеричен смях:

— Е, какво! Да вали! Ако ще, цялата градина да удави, ако ще, и мене! Та да не прокопсам ни на този, ни на онзи свят! Нека артистите ме дадат под съд! Голяма работа — съд! Ако щат, в Сибир да ме пратят! Ако щат, и на ешафода! Ха-ха-ха!

И на третия ден същото…

Оленка слушаше Кукин мълчаливо, сериозно и понякога очите й се изпълваха със сълзи. Най-накрая нещастията на Кукин я трогнаха, тя го обикна. Той беше дребен, мършав, с жълто лице, с пригладена на слепоочията коса, говореше с тънко тенорово гласче и когато говореше, кривеше устата си; върху лицето му винаги беше изписано отчаяние, но въпреки всичко породи в нея истинско, дълбоко чувство. Тя постоянно обичаше някого и не можеше без това. По-рано обичаше баща си, който сега седеше болен в едно кресло в тъмна стая и дишаше тежко; обичаше леля си, която понякога веднъж на две години пристигаше от Брянск; а още по-рано, когато учеше в прогимназията, обичаше учителя си по френски език. Беше кротка, добродушна, състрадателна, с благ мек поглед и много здрава. Като гледаха пълните й розови бузи, меката й бяла шия с тъмна бенка, добродушната й наивна усмивка, която се появяваше на лицето й, когато слушаше нещо приятно, мъжете си казваха: „Да, бива си я…“ — и също се усмихваха, а гостенките дами не можеха да се сдържат да не я хванат за ръката неочаквано посред разговора и да не рекат в изблик на удоволствие:

— Душичка!

Къщата, в която живееше от рождение и която в завещанието беше записана на нейно име, се намираше в покрайнините на града, в циганския квартал, недалеч от градината „Тиволи“; по цели вечери и нощи тя слушаше музиката в градината и пукота на пръскащите се ракети и й се струваше, че Кукин воюва със съдбата си и превзема с пристъп главния си враг — равнодушната публика; сърцето й сладко замираше, изобщо не й се спеше, а когато призори той се връщаше вкъщи, тя тихичко почукваше по прозореца от спалнята си и като му показваше през пердето само лицето и едното си рамо, ласкаво му се усмихваше…