Читать «Човекът в калъф» онлайн

Антон Павлович Чехов

Човекът в калъф

На самия край на село Мироносицкое в плевнята на кмета Прокопий се разположиха за нощуване закъснели ловци. Бяха само двама: ветеринарният лекар Иван Иванич и гимназиалният учител Буркин. Иван Иванич имаше доста странно двойно фамилно име — Чишма-Хималайски, което изобщо не му подхождаше, и в цялата губерния го наричаха просто по име и презиме; живееше в конезавода, близо до града, и сега беше излязъл на лов, за да подиша чист въздух. А гимназиалният учител Буркин всяко лято гостуваше на графовете П. и отдавна минаваше за свой човек по тези места.

Не спяха. Иван Иванич, висок мършав старик с дълги мустаци, седеше отвън пред входа и пушеше лулата си; луната го осветяваше цял. Буркин лежеше вътре на сеното и в мрачината не се виждаше.

Разказваха си разни истории. Между другото заговориха за това, че жената на кмета, Мавра, жена здрава и съвсем не глупава, през целия си живот не е излизала от родното си село, никога не е виждала град, нито железница, а през последните десет години непрекъснато седи край печката и излиза навън само нощно време.

— Какво чудно има в това! — каза Буркин. — Хора, по природа саможиви, които като рака отшелник или като охлюва все гледат да се скрият в черупката си, не са малко на този свят. Може би това е проява на атавизъм, връщане към времето, когато прародителят на човека не е бил обществено животно и е живеел самотно в бърлогата си, а може би е просто една от разновидностите на човешкия характер — кой знае? Не съм естественик и не ми е работа да се занимавам с подобни въпроси; искам само да кажа, че хора като Мавра не са рядко явление. Ами да, какво да приказваме, само преди един-два месеца в нашия град умря един Беликов, учител по гръцки език, мой колега. Вие, разбира се, сте чували за него. Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време, ходеше с галоши и чадър и непременно с топло зимно палто. И чадърът му беше в калъф, и часовникът му беше в калъф от сив велур, и когато вадеше ножчето да си подостри молива, и ножчето му беше в калъфче; и сякаш и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го гушеше във вдигнатата си яка. Носеше тъмни очила, плетена жилетка, слагаше в ушите си памук и когато се качваше на файтон, нареждаше да вдигнат гюрука. С една дума, в този човек се забелязваше постоянен и непреодолим стремеж да се огради в някаква обвивка, да си създаде, тъй да се каже, калъф, който да го изолира, да го защити от външни влияния. Действителността го дразнеше, плашеше го, държеше го в постоянна тревога и може би за да оправдае този свой страх, своето отвращение от настоящето, винаги хвалеше миналото и онова, което никога не е било; и древните езици, които преподаваше, бяха за него всъщност същите тия галоши и чадър, в които се криеше от действителния живот.

„О, колко звучен, колко хубав е гръцкият език! — казваше той със сладък израз на лицето; и сякаш за доказателство на думите си присвиваше очи и вдигнал пръст, произнасяше: — Антропос!“

И мисълта си, и нея Беликов се стараеше да притули в калъф. Ясни му бяха само вестникарските статии и окръжните, в които нещо се забраняваше. Когато в окръжното се забраняваше на учениците да ходят по улицата след девет часа вечерта или пък в някоя статия се забраняваше плътската любов, това за него беше ясно и определено: забранено — и толкова. В разрешенията, в позволенията обаче за него винаги се криеше съмнителен елемент, нещо недоизречено и смътно. Когато в града се разрешаваше откриването на драматичен кръжок, читалня или чайна, той поклащаше глава и казваше тихо: