Читать «Последното желание» онлайн - страница 94

— Добре — каза вещерът. — Моля те да ми дадеш зеления си шал, Каланте. Нека той винаги да ми напомня за цвета на очите на най-прелестната кралица, която познавам.

Каланте се засмя и свали от врата си изумрудената огърлица.

— Тази дрънкулка — каза тя — е направена от камъни със същия оттенък. Запази я заедно с приятните спомени.

— Може ли и аз да кажа нещо? — попита скромно Дуни.

— Разбира се, зетко, моля.

— Продължавам да твърдя, че аз съм твой длъжник, вещерю. Животът ми беше заплашен от кинжала на Раинфарн. Ако не беше ти, стражите щяха да ме убият. И щом става въпрос за цена, аз трябва да я платя. Уверявам те, че мога да си го позволя. Какво искаш, Гералт?

— Дуни — започна бавно Гералт, — вещерът, на когото задават такъв въпрос, е длъжен да помоли да го повторят.

— Повтарям го. Защото, разбираш ли — аз съм твой длъжник и по друга причина. Когато там, в залата, разбрах кой си, те намразих и си помислих отвратителни неща за теб. Смятах, че си сляпо, кръвожадно оръжие, някой който убива безпощадно, без да се замисли, изтрива кръвта от острието си и брои парите. Но се убедих, че професията на вещера наистина е достойна за уважение. Ти ни защитаваш не само от Злото, стаено в тъмнината, но и от онова, което е вътре в нас. Жалко, че сте толкова малко.

Каланте се усмихна. За пръв път тази нощ Гералт беше сигурен, че усмивката й е искрена.

— Добре го каза, зетко. Към това трябва да добавя две думи. Само две. Извинявай, Гералт.

— А аз — каза сериозно Дуни — повтарям: какво искаш?

— Дуни — каза Гералт също толкова сериозно, — Каланте, Павета и ти, благородни рицарю Туирсеах, бъдещи кралю на Цинтра. За да стане човек вещер, трябва да се роди под знака на предопределението, а онези, които се раждат така, са малцина. Остаряваме, умираме и не можем да предадем на никого знанията н способностите си. Имаме недостиг на наследници. А светът е пълен със Зло, което само чака момента, в който ще изчезнем.

— Гералт — прошепна кралицата.

— Да, кралице, не грешиш. Дуни, ще ми дадеш онова, което вече имаш, но за което не знаеш. Ще се върна в Цинтра след шест години, за да видя дали предопределението е било благосклонно към мен.

— Павета — ококори се Дуни. — Нима ти…

— Павета — възкликна Каланте. — Ти… Ти да не си…

Принцесата сведе поглед и се изчерви. А после отговори.

Гласът на здравия разум V

— Гералт! Хей! Тук ли си?

Гералт откъсна поглед от пожълтелите грапави страници на „Историята на света“, произведение на Родерик дьо Новембре — интересна, макар и донякъде спорна творба, на изучаването на която се бе отдал предния ден.

— Тук съм. Какво има, Ненеке. Трябвам ли ти?

— Имаш гостенин.

— Пак ли? Кой е този път? Лично княз Херевард?

— Не. Този път е твоят приятел, Лютичето. Нехранимайкото, търтеят и безделникът, звездата на баладите и любовните стихове. Както винаги в блясъка на славата, надут и вонящ на бира. Искаш ли да се видиш с него?

— Разбира се. Та той е мой приятел.

Ненеке въздъхна и сви рамене.

— Не го разбирам това ваше приятелство. Двамата сте пълни противоположности.