Читать «Последното желание» онлайн - страница 82

Медальонът на шията на Гералт помръдна, завибрира. Вещерът бързо обърна глава към Мишовур и срещна пронизващия му, явно тревожен поглед. Поклати леко глава и вдигна въпросително вежди. Друидът също направи движение в знак на отрицание и кимна едва забележимо към Таралежа. Гералт не беше много сигурен.

— Казваш това, защото разчиташ, че ще се уплаша — възкликна Таралежа. — Разчиташ, че ще предизвикаш гнева на събралите се тук благородни господа и презрението към мен от страна на красивата ти дъщеря Павета. Но най-важното е, че думите ти са лъжливи и ти много добре знаеш това!

— Иначе казано, лъжа най-безсрамно. — На устните на Каланте се появи много неприятна усмивка.

— Ти много добре знаеш, кралице — продължи спокойно пришълецът, — какво се случи тогава в Ерленвалд. Знаеш, че спасеният от мен Рьогнер сам, по своя воля, се закле да ми даде всичко, каквото пожелая. Призовавам всички за свидетели на това, което ще кажа сега! Когато кралят, когото спасих и отведох в лагера си, попита отново какво искам, аз отговорих. Помолих го да ми обещае, че ще ми даде това, което е оставил в къщи, но за което не знае и което не очаква. И кралят се закле, че ще ми го даде. А когато се върна в замъка, завари теб, Каланте, да раждаш. Да, кралице, аз чаках петнайсет години, а през това време лихвите по наградата ми растяха. Сега, като гледам прекрасната Павета, виждам, че е имало за какво да чакам! Господа и рицари! Част от вас са дошли в Цинтра, за да искат ръката на принцесата. Уверявам ви, че сте дошли напразно. От деня на раждането си, по силата на кралската клетва, прекрасната Павета принадлежи на мен!

Сред пируващите се разрази буря. Някой викаше, друг ругаеше, трети удряше с юмрук по масата и преобръщаше съдовете. Държивръх от Стрепт взе забития в овнешкото печено нож и го заразмахва. Крах ан Крайт се наведе, явно опитвайки се да откърти напречната греда между краката на масата.

— Това е нечувано! — развика се Висегерд. — С какво ще го докажеш? Къде са ти доказателствата?

— Лицето на кралицата — Таралежа протегна ръката си с желязната ръкавица — е най-доброто доказателство за това.

Павета седеше неподвижно, без да вдига глава. Във въздуха се сгъстяваше нещо много странно. Медальонът на вещера трепереше на верижката под жилетката. Гералт видя как кралицата повика с жест застаналия наблизо паж и шепнешком му заповяда нещо. Вещерът не можа да чуе какво, но смайването, появило се на лицето на момчето, и това, че се наложи кралицата да повтори заповедта, го накараха да се замисли. Пажът побягна към изхода.

Глъчката на масата продължаваше. Ейст Туирсеах се обърна към кралицата и попита спокойно:

— Каланте, истината ли казва той?

— Дори и да е така — процеди кралицата, хапейки устни и мачкайки зеления си шал в ръце, — какво от това?