Читать «Последното желание» онлайн - страница 73

— Това е доблестният друид Мишовур, който, подобно на мен, е приятел и съветник на крал Бран. А това е Драйг Бон Дху, нашият знаменит бард. Още трийсет моряци от Скелига чакат в двореца, надявайки се, че прекрасната Каланте от Цинтра ще им се покаже поне през прозореца.

— Настанявайте се, благородни гости. А ти, господин Туирсеах, тук.

Ейст зае едно от свободните места на тясната страна на масата, отделен от кралицата само с един празен стол и стола, на който седеше Дрогодар. Останалите островитяни седнаха вляво, между управителя на кралския двор Висегерд и тримата синове на господаря на Стрепт, които се наричаха Помрув, Кос и Държи връх.

— Е, горе-долу всички се събраха — наведе се кралицата към управителя. — Да започваме, Висегерд.

Управителят плесна с ръце. Слуги, понесли блюда и кани, тръгнаха в дълга редица към масата, където бяха посрещнати с радостна глъчка.

Каланте не яде почти нищо, само равнодушно ровеше в чинията си със сребърната вилица. Дрогодар, след като хапна набързо, засвири на лютнята. Затова пък останалите гости енергично опустошаваха блюдата с печени прасенца, птици, риби и миди, като най-активен от всички беше червенокосият Крах ан Крайт. Раинфарн от Атра надзираваше строго младия княз Виндхалм, веднъж дори го плесна през пръстите при опита му да придърпа кана с ябълков ликьор. Кудкудяк оставяше за момент кокала, който огризваше, и разсмиваше съседите си, като имитираше звуците, издавани от блатните костенурки. Ставаше все по-весело. Тостовете зачестиха.

Каланте намести тънкия златен обръч върху попелявосивите си накъдрени коси и се обърна леко към Гералт, който се опитваше да разкъса голям червен гмар.

— Е, вещерю — каза тя, — на масата вече е достатъчно шумно и можем да разменим няколко думи. Да започнем с любезностите. Радвам се да се запознаем.

— Аз също, кралице.

— А сега по същество. Имам работа за теб.

— Досетих се. Рядко ме канят на пирове само от симпатия.

— Като че ли не си много интересен събеседник на маса. За нещо друго досещаш ли се?

— Да.

— За какво?

— Ще кажа, когато узная каква работа имаш за мен, кралице.

— Гералт — каза Каланте, докосвайки с пръсти изумрудената си огърлица, най-малкият камък на която беше с размерите на майски бръмбар, — как мислиш, каква задача може да се даде на вещер? А? Да изкопае кладенец? Да оправи дупка на покрива? Да избродира гоблен, изобразяващ всички пози, които са опитали крал Вриданк и прекрасната Керо по време на първата си брачна нощ? Мисля, че ти самият прекрасно знаеш каква е професията ти.

— Да, знам. И сега мога да кажа за какво се досещам.

— Интересно.

— Досещам се, че и ти като мнозина бъркаш професията ми с една друга, съвсем различна от нея.

— О! — Каланте, леко навела се към дрънкащия на лютнята Дрогодар, рече замислено: — И какви са те Гералт, мнозината, които са ми равни по невежество? И с каква професия тези глупаци бъркат твоята?

— Кралице — каза спокойно Гералт, — по пътя към Цинтра срещнах селяни, търговци, джуджета амбулантни търговци, котлари и дървари. Те говореха за човекоядка, която има бърлога по тези места, къща на кокоши крак. Споменаха за ужасница, свила гнездо в тукашните планини. За жагници и сколопендоморфаги. Май има и мантикор, ако човек се поразтърси добре. Така че има предостатъчно работа за вещери, при това без да има нужда от обличане на чужди дрехи и слагане на чужди гербове.