Читать «Последното желание» онлайн - страница 70

Да вървим, Йола, стъмва се.

Благодаря ти, че се съгласи да поговориш с мен.

Благодаря ти, Йола.

Не, не, нищо ми няма. Добре съм.

Съвсем добре.

ВЪПРОС НА ЦЕНА

1

До гърлото на вещера беше опрян нож.

Вещерът лежеше, потопен в сапунена вода и отметнал глава назад върху хлъзгавия ръб на кръглото дървено корито. Усещаше в устата си вкус на сапун. Ножът с абсолютно тъпо острие го скубеше болезнено около адамовата ябълка и се премести с хрущене към брадичката.

С гримасата на художник, осъзнаващ раждането на шедьовър, бръснарят го остърга маниерно още веднъж, после изтри лицето му с парче ленен плат, намокрено с нещо, което можеше да мине за настойка от пищялка.

Гералт се изправи, позволи на прислужника да го полее с ведро вода, изтръска се и излезе от коритото, оставяйки мокри следи по тухления под.

— Кърпата, господине. — Прислужникът гледаше с интерес медальона му.

— Благодаря.

— Дрехите ви — каза Хаксо. — Риза, панталони, бельо, жилетка. А ето и ботушите.

— За всичко сте помислили, кастелане. А с моите ботуши не може ли?

— Не може. Бира?

— С удоволствие.

Обличаше се бавно. Допирът на чуждата, бодлива, неприятна дреха до сгорещеното му тяло разваляше доброто настроение, което му бе създала водата.

— Кастелане?

— Слушам ви, господин Гералт.

— Знаете ли за какво е всичко това? За какво съм необходим тук?

— Не е моя работа — каза Хаксо, гледайки накриво прислужниците. — Работата ми е да ви облека…

— Искате да кажете — да ме преоблечете.

— … Да ви облека и да ви отведа на пиршеството, при кралицата. Облечете жилетката, господин Гералт. И скрийте под нея вещерския медальон.

— Тук беше кинжалът ми.

— Вече го няма. Той е на сигурно място, както и двата меча и останалите ви вещи. Там, където отивате, не се носи оръжие.

Вещерът сви рамене и облече възтясната лилава жилетка.

— А това какво е? — попита той, сочейки бродерията отпред на дрехата.

— А, да — отвърна Хаксо, — за малко да забравя. По време на пиршеството ще ви наричат благородния Равикс от Четириъгъл. Като почетен гост, ще седите отдясно на кралицата, както тя пожела. А това на жилетката е гербът ви. Черна мечка крачи по златисто поле, на което стои госпожица с груби дрехи, разпуснати коси и вдигнати ръце. Трябва да запомните това, някой от гостите може да е маниак на тема хералдика, често се случва.

— Ясно. Ще го запомня — каза Гералт сериозно. — А къде се намира Четириъгъл?

— Достатъчно далеч. Готов ли сте? Можем ли да тръгваме?

— Можем. Кажете ми още нещо, господин Хаксо — по какъв случай е пиршеството?

— Принцеса Павета навършва петнайсет години и според обичая се стекоха претендентите за ръката й. Кралица Каланте иска да я даде на някой от Скелига. Нуждаем се от съюз с островитяните.

— Защо точно с тях?

— Защото нападат по-рядко онези, с които са в съюз.

— Добър довод.

— Но не единственият. В Цинтра, господин Гералт, традицията не позволява да управлява жена. Кралят ни, Рьогнер, почина наскоро от чума, а кралицата не иска да се омъжва отново. Господарката ни Каланте е мъдра и справедлива, но кралят си е крал. Този, който се ожени за принцесата, ще заеме трона. Добре ще е, ако е свестен. А такива трябва да се търсят на островите. Там хората са корави. Да вървим.