Читать «Последното желание» онлайн - страница 46

— Не мисля, че силният ви маг би платил за кикимора — намръщи се Гералт. — Доколкото ми е известно, тя не става за еликсири. Мисля, че Ирион само ще ми се изсмее. Ние, вещерите, не се обичаме особено с магьосниците.

— Никога не съм чул маестро Ирион да се подиграе на някого. Не мога да обещая, че ще плати, но от опит глава не боли. В блатата може да има много такива кикимори, и тогава какво? Нека магьосникът я огледа и ако трябва, да направи някакви магии на блатата.

Вещерът се замисли.

— Май си прав, Цалдемейн. Какво пък, да се видим с маестро Ирион. Тръгваме ли?

— Тръгваме. Носикамък, разгони тези деца и води клепоухото. Къде ми е шапката?

2

Кулата, построена от гладко издялани гранитни блокове и увенчана с каменни зъбци, изглеждаше представителна и се издигаше над порутените покриви и стрехи на къщите.

— Виждам, че е обновена — отбеляза Гералт. — С магия, или ви е впрегнал да работите?

— Главно с магия.

— Какъв е този ваш Ирион?

— Съвсем нормален. Помага на хората. Но е отшелник, мълчаливец. Почти не излиза от кулата.

На портите, украсени с розета и инкрустирани със светло дърво, висеше огромно клепало във формата на плоска рибена глава с изпъкнали очи, стиснала в зъбатата си уста месингова халка. Цалдемейн, очевидно запознат с действието на механизма, се изкашля и рече:

— Поздрав от кмета Цалдемейн, идващ при маестро Ирион по работа. Поздрав и от вещера Гералт от Ривия, също идващ по работа.

Дълго време не се случи нищо, най-накрая рибената глава размърда зъбатите си челюсти и изпусна облак пара.

— Маестро Ирион не приема. Вървете си, добри хора.

Цалдемейн пристъпи от крак на крак и погледна Гералт. Вещерът сви рамене. Носикамък, сериозен и съсредоточен, си бъркаше в носа.

— Маестро Ирион не приема — повтори металното клепало. — Вървете си, добри…

— Аз не съм добър човек — прекъсна го Гералт гръмогласно. — Аз съм вещер. А там, на седлото на магарето, има кикимора, която убих недалеч от града. Всеки магьосник-резидент е длъжен да се грижи за безопасността на района. Маестро Ирион няма защо да ми оказва честта да говорим и не е длъжен да ме приема, ако такава е волята му. Но нека да огледа кикимората и да си направи съответните изводи. Носикамък, махни чула от кикимората и я остави тук, до самата врата.

— Гералт — каза тихо кметът, — ти ще си отидеш, а на мен тук ще ми се наложи.

— Да вървим, Цалдемейн. Носикамък, извади си пръста от носа и прави каквото ти се казва.

— Сега — обади се клепалото със съвсем друг глас. — Гералт, наистина ли това си ти?

Вещерът тихо изруга.

— Вече губя търпение. Наистина съм аз. И какво от това, че съм аз?

— Приближи се към вратата — каза клепалото, изпускайки облак пара. — Сам. Ще те пусна.

— А кикимората?

— По дяволите кикимората. Искам да поговоря с теб, Гералт. Само с теб. Извинете, кмете.

— А, няма нищо, маестро Ирион — махна с ръка Цалдемейн. — До после, Гералт. Носикамък! Гадината — в помийната яма!

— Както наредите.

Вещерът се приближи до инкрустиралата врата и тя се открехна леко, точно толкова, че той да може да се промъкне, и веднага се хлопна, оставяйки го в пълна тъмнина.