Читать «Последното желание» онлайн - страница 137

— Със заклинание.

— Какво заклинание? — Черпакът отново гребна вода. Вещерът започна да наблюдава действията му, защото и водата, макар за кратко, показваше някои неща. Повтори заклинанието, като от съображения за сигурност замени гласната „е“ с вдишване. Мислеше, че ще впечатли магьосницата с това, че знае този номер, и беше силно изненадан да чуе бясното кикотене, което долетя от коритото.

— Какво смешно има?

— Заклинанието та… — Кърпата плавно отплува от закачалката и се зае да бърше остатъците от контури. — Трие ще се пукне от смях, когато й кажа! Кой те научи? На това… заклинание?

— Една жрица от храма на Хулдра. Това е таен храмов език…

— За някои е таен, за други — не. — Кърпата изпляска по ръба на коритото, водата се разплиска на пода, а следите от боси стъпала отбелязаха стъпките на магьосницата. — Това не е никакво заклинание, Гералт. И не те съветвам да го повтаряш в други храмове.

— Ако не е заклинание, какво е тогава? — попита той, като наблюдаваше как двата черни чорапа извайват едно след друго две черни крачета.

— Шега. — Гащичките с диплички обгърнаха пустотата по начин, който галеше погледа. — Макар и леко нецензурна.

Бялата блузка с голямо жабо във формата на цвете политна нагоре и извая формите. Както забеляза вещерът, Йенефер не използваше никакви приспособления от китови мустаци, по които толкова си падаха жените. Тя просто нямаше нужда от тях.

— И какво означава този израз? — попита той.

— Хайде да не задълбаваме.

Изхвърча тапата на оставената на масичката ръбеста кристална бутилка. В банята се разнесе ухание на цъфнал люляк и касис. Тапата направи няколко кръгчета във въздуха и скочи на мястото си. Магьосницата закопча маншетите на долната риза, облече роклята си и се материализира.

— Сега ме закопчай — каза тя и обърна гръб, като се зае да реше косите си с кокален гребен. Гребенът, както забеляза Тералт, имаше дълъг заострен ръб, който при нужда можеше да послужи като кама.

Той закопчаваше роклята бавно, с отмерени движения и вдишваше аромата на косите й, изливащи се като черен водопад до средата на гърба.

— Да се върнем на твоето същество от гърнето — каза Йенефер, докато слагаше на ушите си елмазени обеци. — Разбира се, не смешното ти заклинание е било причината да избяга. Най-вероятно си е изкарало яда върху твоя приятел и си е тръгнало, защото му е писнало от вас.

— Звучи ми правдоподобно — мрачно се съгласи Гералт. — Не вярвам да се е втурнало към Цидарис, за да види сметката на Валдо Маркс.

— Кой е пък този?

— Трубадур, смятащ моя приятел, който също е поет и трубадур, за пълен некадърник и нагаждач към долните вкусове на тълпата.

Магьосницата се извърна и в теменужените й очи се появи странен блясък.

— Приятелят ти успя ли да каже желание?

— Даже две, при това много глупави. Защо питаш? Та нали изпълнението на желания от духове от вълшебните лампи е…

— Чиста нелепица — каза Йенефер и се подсмихна. — Разбира се. Това е измислица, глупава приказка без смисъл, както и всички легенди, в които добрите духове и гадателки сбъдват желания. Подобни приказки се измислят от бедните духом, на които и през ум не им минава сами да сбъднат многобройните си мечти и желания. Приятно е, че ти, Гералт от Ривия, не си един от тях. Затова те чувствам близък по дух. Ако аз искам нещо, не мечтая, а действам. И винаги постигам това, което искам.