Читать «Последното желание» онлайн - страница 111

— Знаете ли — каза Копривка, — работата не е само в дявола. Лил не позволява на никого да прави нищо лошо. На нито едно същество.

— Разбира се — вметна Лютичето, — селските пророчици произлизат от същия корен като друидите. А друидът, и кръвта му да пиеш, само ще ти пожелае добър апетит.

— Точно така — усмихна се леко Копривка. — Право в целта. Същото беше и с дивите свине, които ни бутаха оградите. И какво? Погледнете през прозореца. Оградите си стоят. Намери се начин, дори Лил не знае какъв. На сърцето не му е жал за това, което очите не виждат. Разбирате ли?

— Разбирам — промълви Гералт. — Как да не разбирам. Е, и какво? Лил си е Лил, но вашият дявол е силван. Много рядко същество, но разумно. Не мога да го убия, защото моят кодекс не разрешава това.

— Щом е разумно — каза Дхун, — защо не опитате да го вразумите?

— Правилно — поде Копривка. — Ако е разумен, дяволът си има някаква причина да краде зърното. Така че, господин вещер, защо не разузнаете какво иска? Нали той не яде зърното, или поне не всичкото. Така че за какво му е? Само за да ни напакости ли го прави? Какво иска? Научете и го изгонете от околността по някой вещерски начин. Ще го направите ли?

— Ще се опитам — реши Гералт. — Но…

— Какво?

— Книгата ви, драги мои, е остаряла. Сещате ли се накъде бия?

— Честно казано, не съвсем — промърмори Дхун.

— Ще ви разясня. Уважаеми Дхун, уважаеми Копривка, ако си мислите, че помощта ми ще ви струва сребърен грош или грош и половина, много бъркате.

5

— Ей, ти!

Насред гъсталака се чу шумолене, гневно „ух-ух“ и тихо пращене.

— Ей! — повтори вещерът, като първо предвидливо се потули. — Покажи се, рокита!

— Ти си рокита!

— Какъв си тогава? Дявол?

— Ти си дявол! — Рогатият надникна от конопа и си показа зъбите. — Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Майтапиш ли се? Мислиш, че не те знам кой си? Селяците са те наели да ме изгониш, нали?

— Така е — спокойно се съгласи Гералт. — Точно за това исках да си поговорим. Току-виж се споразумеем?

— Това било значи! — изблея дяволът. — Искаш лесно да се отървеш? Без много усилия? Тия номера не ми минават, беее! Животът е надпревара, човече. Печели по-добрият. Искаш ли да ме надвиеш, докажи, че си по-добър. Хайде, стига приказки — да си направим надпревара. Който победи, той диктува условията. Предлагам да се надбягваме до старата върба при дигата.

— Не знам нито къде е дигата, нито къде е старата върба.

— Ако знаеше, нямаше точно това да предложа. Обичам надпреварите, обаче мразя да губя.

— Това го забелязах. Не, няма да играем на гоненица. Горещичко е днес.

— Жалко. Дали да не си премерим другояче силите? — Дяволът се ухили и показа пожълтелите си зъби, после вдигна от земята един голям камък. — Знаеш ли играта „Кой кого ще надвика“? Аз викам пръв. Затвори си очите.

— Имам друго предложение.

— Я да чуем.

— Ти се пръждосваш оттук без надпревари, гоненици и надвиквания. Сам, по своя воля.

— Заври предложението си в „а д’йеабал аеп арсе“, — демонстрира познанията си по Старата реч дяволът. — Няма да се пръждосвам. И тук си ми е добре.