Читать «Лондонският мост» онлайн - страница 6

Тогава той ми се поклони и изтърси нещо безсмислено, все едно, че приказваше някой Горняк, натъпкан с хапчета:

Хигти, пигти, черна ярка снасяла яйца без мярка.

Не посегнах към дупчилото, но това не значеше, че не мога да го тръшна. Нищо, че съм мършав, затова пък съм бърз и мога да тръшна което и да било момче от моята група. Важното е да мислиш и да скочиш пръв. Стихаря още бръщолевеше, когато се метнах отгоре му.

Все едно, че се бях хвърлил срещу стената с главата напред. И с пръст не можах да го пипна, просто отскочих назад и така се тръшнах на пода, че ми излезе въздухът. А той си стоеше, спокоен като ледена висулка, и кротко клатеше глава, сякаш не можеше да повярва някое момче да е толкова тъпо, че да го нападне. Ех, че ми трябваше горилка тогава… страшно ми трябваше. Само че отдавна не ми беше попадало в ръцете такова оръжие.

Раз, два, три, четири, пет, шест. Щом добро дете си, бързо в рая влез. Раз, два, три, четири, пет, шест, седем. Лошите дечица няма да ги вземем.

Нямах нужда от втори урок. Не можех да го тръшна… поне с голи ръце. Надигнах се, седнах и го разгледах по-внимателно. Тогава видях, че е старчок — ИСТИНСКИ старчок. Цялото му лице беше сбръчкано, на главата си имаше само венче от бяла коса, а отгоре беше плешив. Блестящата му дреха закриваше всичко останало. Такива старчоци бях виждал само на запис… и сега все едно, че историята оживяваше пред очите ми.

— Къде е Марси?

Ако тоя старчок беше Горняк, от изненада можеше и да ми отговори. С Горняците се случват такива неща.

Първи цвят, втори цвят, три, четири цвята, пети цвят, шести цвят, всичко седем цвята. Кой е твоят цвят?

Той ме посочи с пръст. И, изглежда, очакваше отговор. Плочата, на която стоях, ли имаше предвид? Ако бе така, можеше и сам да види — червено. Освен ако се бе натъпкал с хапчета — тогава можеше да е какъвто цвят му хрумне.

— Червено — влязох аз в играта. Надявах се да го задържа с приказки, докато дойдат момчетата. Впрочем едва ли — Сим имаше да измине доста път.

Много си голям, ще минеш ли, не знам.

Той отново клатеше глава, сякаш нещо го караше да ме съжалява.

— Слушай — мъчех се да бъда търпелив като с Горняк, от когото непременно ТРЯБВА да се изкопчи нещо. — Марси беше тук. Ти я посочи с пръст — и тя изчезна. Е, къде отиде?

Той отново взе да пее:

Дайте ми гранит корав, най-корав, най-корав. Хей, ура, ще бъде здрав, вечно здрав, вечно здрав…

Някак си бе успял да ме убеди, че в цялото му чудато пеене има смисъл, стига само да мога да го открия. Например онова стихче, че съм много голям.

— Защо да съм много голям? — запитах.

А, Б, В, кажи, само, само не лъжи, колко си годишен?

Години? Марси беше дребосък — малка, млада. Точно така. Той искаше дребосъци. Аз бях много голям, много стар.

— Не знам… може би на шестнадесет, тъй мисля. Но искам Марси…

Той подскачаше от крак на крак, сякаш му се искаше да затанцува и да изчезне от залата. Но все още стоеше срещу мен и ме зяпаше със странен поглед, като че искаше да рече: жал ми е за теб.