Читать «Лондонският мост» онлайн - страница 5

Изправих се. Не вярвах изведнъж да съм полудял, трябваше да мисля, и то незабавно. Нямаше смисъл да мечтая как ще спипам Стихаря и ще блъскам главата му в пода.

— Слушай, Сим. Те излязоха по някакъв начин. А щом има врата, значи можем да я отворим. Трябва да разберем как стана всичко. Аз ще стоя тук да наблюдавам. Ти бягай обратно и доведи всички момчета. Когато Стихаря пак се появи, искам да го спипаме!

— Комай не е много умно да стоиш тук сам, Лю.

— Ще се прикрия. Но не искам да го изтърва, когато се върне. Ще мога да го проследя, докато пристигнете.

Сигурно не беше много умно, но по-добър план нямах. Бях решил да се разхождам по плочките, докато се случи нещо, та да открием пътя към мястото, където бяха Марси и другите дребосъци.

Сим потегли. Знаех, че е доволен да се измъкне от това място, но щеше да се върне. Сим никога не е оставял другаря си в беда. А междувременно не биваше да стоя със скръстени ръце.

Затворих очи. Понякога, ако си напрегнеш ума, можеш да видиш нещата като на картинка. Ето… шестте дребосъчета… и пред тях Стихаря танцува напред-назад, пъстрият му костюм блести… и пее за Лондонския мост…

Отново отворих очи и внимателно разгледах плочите. Тук, тук и тук преди малко седяха или клечаха дребосъците. А той стоеше ето там. Вдигнах ръка, сякаш посочвах на някого другиго.

Лондонският мост? Лондон беше друг град… някъде… е, някъде далече оттук. Когато затворили всички градове, за да ги предпазят от лошия въздух… кой знае, сигурно известно време са си говорили по телевръзката. После станало безсмислено — нали всички били еднакво зле.

Градовете загивали, когато им се счупвали дихалките… особено ония, които били зле от самото начало. Други… кой знае какво им се е случило? Може би сме имали късмет, може би не. Но нашите дихалки продължават да работят… само че налетяха мор след мор и хората измряха. Откакто загинаха всички старчоци въздух има колкото щеш.

Но Лондон някога е бил град. Лондонският мост? Мост към друг град? Но как може човек да пристъпи от някаква си плочка към мост, който нито се вижда, нито се усеща? Злато и сребро… ние имахме разни златни и сребърни неща — взимахме ги от старите складове. Моят тиктак беше златен.

Не че ми помагаше много, но в цялата песен имаше някакъв смисъл. Ами другите неща, дето ги пееше, когато тръгнаха по плочките… затворих очи, помъчих се да си спомня как ходеха и закрачих към последния квадрат, на който бе стояла Марси, следвайки точно като нея разноцветните плочки.

И за втори път едва не откачих. Защото плочките под краката ми се осветиха. Отскочих — изгаснаха. Значи светлините имаха смисъл. Може би и песента…

Почти бях стигнал до плочката, на която бе стоял Стихаря, но изведнъж той се появи отново! Очите ме заболяха от синьото и златистото сияние по него, а пък той просто си стоеше и ме гледаше. Нямаше нито шеметилка, нито горилка, даже дупчило нямаше. Можех да го претрепя като скришоплъх. Само че ако го направех, никога нямаше да стигна до Марси. Трябваше да знам какво се крие в главата му.