Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 140

XXXII

Няколко дни преди Новата, четирийсет и пета година — вече беше украсена и елхата в класната стая, и самодейците се готвеха, — пристигнаха двамина в кола, военен и цивилен, и веднага припряно се чу:

— Кузмини веднага в канцеларията!

Децата седяха до кревата на Муса, който изведнъж бе вдигнал температура, и го разтушаваха. Балбек разказваше своите легенди за батърите. Всички те бяха еднакви: батърът пораства, побеждава враговете и народът е свободен.

Точно тогава повикаха Кузминчетата, и то някак неестествено гръмко, като на пожар. Но на вратата спряха Колка, а Алхузур го отведоха сам. Колка заблъска по вратата и се разкрещя толкова силно, че вратата се отвори и един мъжки глас каза:

— Добре де, да влезе! Още по-хубаво, ако са двамата!

Колка нахълта в стаята и видя, че Алхузур седи на един стол насред стаята, пред него е застанал военният, а другият, цивилният, стои до прозореца. А този, плешив, с очила, с лъскави високи ботуши и с папка, говори ли, говори. Колка отначало не разбра какво говори той. После се сети, че преразказва на Алхузур историята на самия Колка. Откъде ли я е научил… Затова е плешив като Демян. Плешивите са големи хитреци, тъй каза Сашка!

Военният попита:

— Ами къде се срещнахте? Ти и Николай? В Березовска ли?

Алхузур не отговори.

Военният се обърна към Колка и мазно го попита:

— А ти не помниш ли къде се запознахте? Твоят приятел не иска да ми каже.

— Той не ми с приятел. Той ми е брат.

— Какъв брат? — оживи се военният. — Побратим ли?

— Той ми е роден брат — повтори Колка.

— Хайде де, роден! — насмешливо повтори военният.

— Да.

— А как се казва?

— Сашка.

— Той ли е Сашка? Я го погледни! — И както бе застанал над Алхузур, военният с два пръста го хвана за слепоочията и го извърна с лице към Колка. — Виж го колко е черен! А ти си светъл! Как може да сте братя?

— Ние сме истински братя — каза Колка.

Военният пошепна нещо на Олга Христофоровна и тя излезе.

Той продължи да се разхожда, крачеше със скърцащите си ботуши из стаята и сякаш от всички страни оглеждаше Алхузур. На Колка не обръщаше внимание.

А цивилният мълчеше. През цялото време мълчеше. Сякаш го нямаше в стаята.

Внезапно заедно с Олга Христофоровна влезе Регина Петровна.

— Седнете — предложи й военният и това прозвуча като заповед. — Били сте възпитателка в колонията край Березовска, така ли?

— Да — тихо отговори Регина Петровна и погледна Колка. Този път погледът й беше някак жален, умолителен.

— Спомняте ли си братя Кузмини, които са живели там?

Регина Петровна кимна.

— Добре ли ги помните? — попита военният и сърдито изгледа Регина Петровна.

— Да, помня ги — отговори тя.

— Ето, погледнете… Познавате ли ги? — Военният посочи с ръка Алхузур. Колка стоеше по-встрани.

— Да — едва чуто промълви Регина Петровна.

— Кой е този? — И военният посочи с пръст Колка. Регина Петровна помълча и каза:

— Мисля, че е… Коля.

— Аха — кимна доволен военният. — А този? — И посочи Алхузур.

Регина Петровна продължаваше да гледа Колка.

— Мисля… — подзе тя и се запъна.

— Мислите? Или сте сигурна?

Регина Петровна не отговори.