Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 2

— Моите специални почитания, мис Биърсфорд — завърших аз.

— Вие сте безнадежден — засмя се тя. Бях съвсем дребно камъче, за да предизвикам дори едно малко кръгче в нейния вир от самодоволство.

— Значи няма да обядвате, бедни човече. Сторихте ми се мрачен, когато идвах насам. — Тя хвърли поглед към крана, после към моряците, манипулиращи увисналия над пода на трюма сандък. — И вашите хора не изглеждат особено очаровани.

Погледнах ги за миг. Изглеждаха навъсени и мрачни.

— О, ще си отдъхнат по време на яденето. Това е така, защото имат свои собствени неприятности. Долу в трюма сигурно е 40°, а има почти неписан закон за белите екипажи да не работят след обед в тропиците. Освен това все още са в мрачно настроение заради загубите, които претърпяха. Не забравяйте, че не са изминали и седемдесет и два часа, откакто митничарите в Ямайка ги одрусаха.

„Одрусване“ е подходяща дума, помислих си аз: тя твърде точно описва замаха, с който митничарите бяха конфискували от чети ри десетина членове на екипажа не по малко от 25 000 цигари и повече от двеста бутилки концентрат, които би трябвало да бъдат вписани в корабната декларация преди навлизането в териториалните води на Ямайка. Концентратът не бе вписан в декларацията поради понятни причини — на моряците бе категорично забранено да държат при себе си алкохол. Дори и цигарите не бяха вписани поради обичайната им практика да контрабандират и тютюн, за да го продават на местните жители, готови да платят високата цена за луксозното безмитно уиски бърбън от Кентъки и за американските цигари. Ала екипажът не бе информиран, че за първи път от петгодишното му кръстосване из Западните Индии параходът „Кампари“ трябваше да бъде претърсен от носа до кърмата, съвършено безмилостно, без да се пожали нищо по пътя. Сякаш брулещ вятър оголи парахода като свирка. Беше черен ден.

Такъв беше и този, въпреки че мис Биърсфорд ме потупа утешително по ръката и на прощаване ми прошепна няколко съчувствени думи, които не се връзваха особено с огънчетата, блещукащи в нейните очи. Забелязах капитан Булен на върха на стълбата, водеща към главната палуба. „Пламнал“ би бил най-подходящият термин, за да се опише изразът на лицето му. Когато слезе по стълбата и мина край мис Биърсфорд, направи героични усилия да изрази някакво подобие на усмивка, която успя да задържи цели две секунди, докато отмина. После руменината му пак се възвърна. Беше едър мъж, висок метър и осемдесет и пет и много набит, с жълтеникава коса и вежди, гладко червено лице, което никакво слънце не можеше да изпече, с бистри сини очи, които никакво количество уиски не можеше да замъгли.