Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 144

Умът ми пак заработи на бавна скорост, ала нямаше значение. Вярно, понякога той изчакваше няколко часа, вреди да извърши проверката, но тази нощ едва ли би чакал няколко часа, тъй като би станало много късно. Едва ли ни деляха повече от три часа до рандевуто с „Тикондерога“ и той щеше да провери незабавно. Не беше човек, който изпитва угризения, че ще буди болен човек посред нощ. Нищо не беше по-сигурно от това, че десет или петнайсет минути след пристигане на известието той ще се появи в лазарета, за да открие липсата на своя навигатор. За да намери вратата заключена отвътре. Да открие, че Макдоналд го чака с оръжие в ръка. Макдоналд имаше само един пистолет, Карерас можеше да повика четиридесет души савтомати. Всяко сражение в лазарета можеше да има само един край — бърз и окончателен. Просто виждах в съзнанието си тракащите из лазарета автомати, виждах Макдоналд и Сюзън, Булен и Марстън… Прогоних мисълта от главата си. Това беше поражението ми.

Щом радистът напуснеше кабината, ако влезех незабелязан, ако успеех необезпокояван да изпратя известието, колко време ми трябваше да се завърна в лазарета? Десет минути, не повече от десет минути, да речем седем-осем минути да стигна неоткрит до лявата страна отзад, където бях оставил трите въжета, вързани за парапета, да превържа едно за себе си, да грабна другото, да дам сигнал на боцмана, да се спусна във водата и да измина гмуркащия обратен път до лазарета. Десет минути? Осем? Знаех, че никога не бих успял за два пъти повече време, ако пътуването ми от лазарета до задната палуба можеше да бъде критерий: въпреки течението обратният път щеше да бъде двойно по-труден, а първото пътуване едва ли не беше моят край. Осем минути? Вероятността беше никога повече да не се завърна.

Или радистът? Можех да убия радиста, когато напуска кабината. Бях достатъчно отчаян да опитам всичко и достатъчно обезумял да търся минималната възможност за успех. Дори и сред патрулиращите наоколо стражи. Така Карерас нямаше да получи известието. Но щеше да го очаква, о, да, щеше да го очаква. Щеше да гори от нетърпение за последна проверка и ако то не дойдеше до десет минути, той щеше да изпрати някого да провери и когато този някой откриеше, че радистът е мъртъв или го няма, яростта на отмъщението щеше да избухне. Тичащи насам-натам войници, целият кораб в светлини, всеки възможен източник на неприятност проверяван, включително и лазарета. И Макдоналд ще бъде там. С оръжието си.

Имаше един начин. Това беше начин, предлагащ малка надежда за успех, но с риск да бъда принуден да оставя тези три уличаващи ме въжета на парапета. Поне той не носеше със себе си вероятността за безусловен Провал. Приклекнах, опипах навитото въже и го отрязах с ножа. Единият край на въжето вързах за кръста си с моряшки възел, останалите двайсетина метра навих около кръста, като затъкнах края. Бръкнах и открих ключа за радиокабината, който бях взел от мъртвия Карлос. Излязох на дъжда и мрака и зачаках.