Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 75

Дори имаше и извънборден двигател. Големи герои, мислели са си, че след добре свършена работа могат да си позволят да не гребат на връщане.

От едно въже направих примка и я метнах върху цилиндровата глава на двигателя. След това, като дърпах ту това въже, ту въжето на лодката, успях да я изтегля на борда за не повече от две минути. Свалих двигателя и преместих лодката на другия борд, за да не ме видят от брега. Светнах с фенерчето и я огледах внимателно, но освен името на производителя, нямаше никакви други надписи, по които да разбера от кой кораб е взета. Нарязах я на панделки и я изхвърлих през борда.

Пак се върнах в кабината на щурвала и отрязах около шест метра електрически проводник, излязох, отидох при трупа и привързах двигателя към краката му. После претърсих джобовете му. Нищо. Така си и знаех, все пак тези типове бяха професионалисти. Закрих фенерчето с ръка и огледах лицето му. Не го бях виждал преди. Взех пистолета, който той продължаваше да стиска в дясната си ръка, откачих скобите на веригите, придържащи задбордния трап, и леко спуснах първо двигателя, а после и трупа. Те безшумно изчезнаха в тъмните води на Торбей. Върнах се в салона, като затворих след себе си и двете врати.

През това време чичо Артър и раненият тип бяха разменили местата си. Непознатият беше станал и се олюляваше до преградата на кабината, като бършеше лицето си с една окървавена кърпа, вероятно предложена му от чичо Артър, и от време на време простенваше. Не го обвинявах, защото и аз бих стенал, ако имах счупен нос, няколко избити предни зъба и основателни съмнения за счупена долна челюст. Чичо Артър, с пистолет в едната ръка и чаша уиски в другата, седеше на канапето и съзерцаваше кървавото си деяние със странна смесица от задоволство и погнуса. Като влязох ме погледна и кимна към пленника ни:

— Изпоцапа целия килим — оплака се той. — Какво ще го правим?

— Ще го предадем на полицията.

— На полицията ли? Нали ми беше казал, че имаш известни резерви към полицията?

— Резерви е меко казано. Само че в един момент трябва да сменим тактиката.

— И другия приятел отвън ли ще предадем на полицията?

— Кой?

— Онзи… ъ-ъ-ъ… съучастникът на този тук.

— Онзи го изхвърлих през борда.

Нещастният килим отново пострада. Чичо Артър трепна и разля уискито си.

— Онзи какво?

— Не се притеснявайте. — Аз посочих надолу. — Дълбочината тук е триста метра, а за краката му съм привързал двайсет килограма метал.

— На… на дъното на морето ли?

— А вие какво мислехте, че ще направя с него? Да го погреба на държавни разноски, така ли? Извинете, не ви казах, че той е мъртъв. Трябваше да го убия.

— Трябваше? Трябваше? — Той изглеждаше разстроен. — Защо, Калвърт?

— Няма „защо“. Направих го с чиста съвест. Или трябваше да го убия, или той щеше да убие мене, а после и вас, и сега и двамата щяхме да бъдем там долу, на неговото място. Необходимо ли е да търсим оправдание за смъртта на хора, които са убивали поне три пъти досега? А дори точно този тип и да не е бил убиец, тази вечер той дойде, за да убива. Убих го със също толкова угризения на съвестта, колкото ако бях настъпил някоя тарантула.