Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 2

Бавно, съвсем бавно и плавно вдигнах ръце с дланите напред до височината на раменете си. Направих го внимателно да не би някой нервак да реши, че замислям някаква глупост като да оказвам съпротива да речем. Мярката вероятно беше съвсем излишна, тъй като изобщо не личеше, че човекът зад неподвижното дуло има нерви, а и съпротивата беше последното нещо, за което мислех в момента. Слънцето отдавна беше залязло, но на северозапад червеникавите отблясъци на залеза все още озаряваха хоризонта, и на фона на отворената врата силуетът ми се очертаваше чудесно. Типът зад бюрото вероятно държеше с лявата си ръка реостата на лампата и всеки момент щеше да увеличи светлината, за да ме заслепи. Пък и този револвер. На мен ми плащаха, за да рискувам. Плащаха ми и за това от време на време да изпадам в опасни ситуации. Но не ми плащаха да играя ролята на пълен идиот със склонност към самоубийство. Вдигнах още малко ръце и се опитах да изглеждам максимално миролюбив и безобиден. Като знаех как се чувствувам, това не ми костваше никакви усилия.

Човекът с колта мълчеше и продължаваше да седи неподвижно. Изобщо не помръдваше. Вече виждах и белотата на зъбите му. Блестящите очи ме гледаха, без да мигат. Усмивката му, леко наклонената встрани глава, небрежната поза на тялото — изобщо цялото това излъчване на мрачна и сардонична заплаха в малката кабина беше толкова тежко, че направо можеше да го докоснеш. В мълчанието и неподвижността на този човек и в неговото пълно безразличие на котка, която си играе с мишка, имаше нещо пагубно, нещо ужасяващо неестествено и нереално. Усещаше се, че в тази малка кабина се таи смъртта и всеки момент ще посегне с ледения си показалец. Въпреки шотландския си произход, аз не вярвам в свръхестествени явления, нито имам ясновидска дарба или шесто чувство — от гледна точка на екстрасенсите способностите ми за извънсетивни възприятия са подобни на тези на парче желязо. Само че сега усещах смъртта във въздуха.

— Мисля, че и двамата правим грешка — казах аз. — Най-вече ти. Може да се окаже, че и двамата сме на една страна.

Думите излизаха трудно от внезапно пресъхналото гърло, а езикът не помагаше никак на красноречието ми, но все пак те ми звучаха добре, точно както ги исках — приглушени, спокойни и миролюбиви. Може пък този тип да беше луд. Нагоди се към него. Направи нещо. Каквото и да е, само не умирай. Кимнах към стола пред ъгъла на бюрото му:

— Много тежък ден беше днешният. Какво ще кажеш да седнем и да поговорим, а? Обещавам да си държа ръцете вдигнати.

Никаква реакция. Нито от страна на белите зъби и очи. Нито от небрежното презрение, нито от железния револвер в желязната ръка. Усетих как собствените ми ръце започват да се свиват в юмруци — веднага ги отпуснах, но не можех да направя нищо срещу изгарящия ме отвътре гняв, той бавно се натрупваше у мен.

Усмихнах се с надеждата, че го правя приятелски и окуражаващо, и бавно се придвижих към стола. През цялото време не откъсвах очи от онзи и държах ръцете си вдигнати още по-високо, а от сърдечната усмивка ме болеше цялото лице. Такъв колт спокойно убива елен от петдесет метра, нямаше смисъл да мисля какво можеше да се случи с мен в този момент. От друга страна обаче, имах само два крака и бях силно привързан и към двата.