Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 80

Губернаторът се размърда.

— Е? Толкова ли нищо не ви идва наум?

— Не! — рязко и едносрично отговори О’Брайън.

— Все някакъв отговор трябва да има. Хенри се изправи.

— Извинете, господин губернатор, но ние не се нуждаем от отговор.

— О, затваряй си устата — уморено го сряза О’Брайън.

Ала Хенри беше решил да каже, каквото си бе наумил, и отказа да си затваря устата.

— Отговор не ни трябва, защото не е зададен въпрос. Единственият, който може да се зададе, е следният: какво ще се случи, ако не се справим с него? Отговорът е прост. Той ще продължи напред, докато стигне Форт Хъмболт, където смята, че ще е на сигурно и безопасно място при своите приятели.

В очите на присъствуващите проблясна интерес, а след дълго мислене О’Брайън произнесе бавно:

— Господи, Хенри, ти май си прав. Само защото разбра, че превозваме оръжие за индианците, решихме, че знае всичко за нас, всичко, което сме замислили. Разбира се, че не! Откъде да го научи? Никой не знае! Не е възможно — само ние поддържахме връзката с форта. Друго, господа? Нощта е ледено студена и аз предлагам да оставим Дийкин да ни вози Вижда ми се доста умел в това отношение.

Широко охилен, губернаторът се пресегна за шишето. Сетне каза, предвкусвайки доволно:

— Бялата Ръка ще му направи едно топло посрещане, като пристигнем във форта.

* * *

В същото време Бялата Ръка беше твърде далеч от форта и с всяка измината минута увеличаваше това разстояние. Снегът продължаваше да вали, но не така гъст. Вятърът продължаваше да духа, но не така силно. Зад Бялата Ръка препускаха в тръс двайсет-трийсет омотани в топли дрехи конници. Движеха се покрай широка и криволичеща долина. Вождът обърна глава и хвърли поглед наляво и нагоре. Над планините на изток небето вече леко светлееше.

Бялата Ръка се извъртя на седлото и махна нетърпеливо, настойчиво на своите ездачи. Пайутите пришпориха конете.

* * *

И Дийкин забеляза първите признаци на зазоряването, когато се изправи от клекналото си положение пред горящата пещ. Погледна стрелката на уреда, кимна доволно и затвори вратата. Клеърмонт и Марика, и двамата пребледнели, явно крайно изтощени, седяха на двете единствени сгъваеми столчета в кабината. Дийкин не се чувствуваше по-добре, но не можеше да си позволи да бъде изморен. С цел да не заспи и да прави нещо, продължи разказа си откъдето беше спрял:

— Да. Конските вагони. Наложи се да ги откъсна от влака. При входа на Прохода на сломените сърца ще се опитат да ни пресрещнат и нападнат индианци, най-вероятно пайути. Познавам добре този проход. Ще бъдат принудени да оставят конете си поне на една миля от него и не искам да имат под ръка други коне.