Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 79

Дийкин свали пушката от барикадата, стана, улови Марика за ръката и я поведе към кабината на локомотива. Отвъртя още малко регулатора за парата, вдигна мъртвия Рафърти, отнесе го в товарния вагон при дървата, покри го с парче брезент и пак се върна.

— По-добре да застана на стража — обади се Клеърмонт.

— Няма нужда. Тази нощ повече няма да ни безпокоят. — Той се вгледа внимателно в полковника. — Значи, само достойнството ви е пострадало, така ли? — Повдигна лявата ръка на Клеърмонт и погледна дланта му, от която се стичаше кръв. — Ако обичате, госпожице, почистете раната със сняг и я превържете с парче от чаршафа.

И той се загледа отново в релсите отпред. Влакът не пътуваше с повече от двайсет и пет километра в час, което беше максималната безопасна скорост при тази ограничена видимост. И без особен възторг се зае да подклажда огъня.

Клеърмонт се намръщи от болка, когато Марика започна да почиства раната.

— Като бяхме горе на покрива, споменахте, че във форта няма да ни очакват приятели — обърна се той към Дийкин.

— А, ще има и такива — но заключени в карцера. Фортът е превзет. От Сеп Калун — в това няма съмнение. Вероятно със съдействието на пайутите.

— На индианци? Че какво ще спечелят индианците — освен репресивни мерки?

— Ще спечелят много, при това репресивни мерки не ги очакват. Особено след като получат възнаграждението, което им караме с този влак.

— И какво възнаграждение?

— В снабдителния вагон. Причината, поради която е бил убит доктор Молиньо. И Пийбоди. Молиньо спомена, че ще отиде да огледа медицинските запаси — затова се е наложило незабавно да бъде премахнат.

— Наложило се е?

— На този влак няма никакви лекарства. Сандъците са пълни с муниции за пушки.

Клеърмонт гледаше как Марика довършва превързването на ръката му. След продължително мълчание отново зададе въпрос:

— Ясно. А преподобният?

— Преподобният ли? Съмнявам се дали Пийбоди изобщо някога е влизал в църква. През последните двайсет години беше отначало агент на Съюза на Севера, а сетне и федерален. От тях осем — мой партньор.

— Какво?! — бавно изрече Клеърмонт.

— Хванали са го, когато е отварял някой от ковчезите. Дето са предназначени за жертвите на холерната епидемия.

— Знам за какво са предназначени.

Гласът на полковника прозвуча раздразнено, но това вероятно се дължеше на пълното му объркване.

— Във Форт Хъмболт има толкова холера, колкото и мозък в главата ми. — Може би неоправдано, но гласът на Дийкин издаваше недоволство от самия себе си. — Ковчезите са пълни с винтовки-уинчестерки.

— Няма такива.

— Вече има.

— Защо тогава не съм чувал за тях?

— Малко хора са чували — извън фабриката. Производството им започна едва преди четири месеца и още не са се появили на пазара. Но четиристотин броя бяха откраднати от склада на фабриката. Сега вече знаем къде са.

— Аз самият не знам къде съм. Нищо вече не разбирам. Какво стана с конските вагони, господин Дийкин?

— Откачих ги.

— Това е ясно. Но защо?

Дийкин погледна уреда за пирата.

— Губим налягане.

* * *

Затова пък в относително безопасната трапезария, където Феърчайлд и останалите водеха военния си съвет, всички бяха под пара. Това бе странен съвет — липсваше всякакво оживление, или поне разговор. Повечето време губернаторът, О’Брайън и Пиърс седяха навъсени и мълчаливи, а бутилката уиски, която си бяха набавили отнякъде, бе безсилна да разсее потиснатото им настроение. Хенри, който не се нуждаеше от специален повод, за да изглежда мрачен, хвърляше дърва в горящата печка.