Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 8

— Как сме с горивото?

— Ще стигне до първата гара, дори ще остане. — Банлън огледа гордо товарния вагон. — Ние с Хенри запълнихме всяко ъгълче. Хенри е голям работяга.

— Хенри ли? Стюарда ли имаш предвид? — Клеърмонт не се намръщи, но гласът му издаде недоволството.

— А помощник-машинистът? Джаксън ли му беше името? Огнярят ти.

— Ама и аз не си знам приказките! — ядоса се на себе си Банлън. — Хенри сам пожела да помогне. Джаксън… такова… След това дойде.

— След кое?

— След като се върна от града с бирата. — Невероятно сините очи се взряха притеснено в Клеърмонт. — Нали не се сърдите, господин полковник?

— Вие сте служители на железниците, а не войници — рязко отвърна Клеърмонт. — Не е моя грижа какво правите — стига да не пиете излишно много и да не излезете от релсите на някой паянтов мост в проклетите планини.

— Обърна се да слиза по стълбата, но отново рязко попита: — Да си виждал капитан Оукланд или лейтенант Нюъл?

— Видях и двамата. Поспряха при нас и си побъбриха с мен и Хенри, сетне тръгнаха към града.

— Не споменаха ли къде отиват?

— Не, сър, съжалявам.

— Е, благодаря. — Той слезе, погледна към сержант Белю, който оседлаваше коня си, и се провикна: — Предай на онези, дето ще ги търсят, че са слезли в града.

Белю разсеяно козирува.

О’Брайън и Пиърс обърнаха гръб на бара. Пиърс напъха обявите „Търси се“ обратно в плика. И двамата мъже се заковаха на място — от далечния край на залата се разнесе сърдит крясък.

На масата за игра на карти някакъв мъж — много едър, облечен в кожени панталони и куртка, изглежда наследени от дядо му, разкрасен от огромна тъмнорижа брада — се беше изправил на крака и се надвесваше през масата. В дясната си ръка държеше нещо като топ, което си е кажи-речи точно описание на Пийсмейкър Колт, докато с лявата беше приковал ръката на седналия отсреща му мъж. Лицето на другия беше в сянка и не се виждаше добре, главно поради вдигнатата яка на кожуха и спуснатата ниско над очите широкопола шапка.

— Сега вече прекали, приятелю — изрева брадатият.

Пиърс отиде при тях и попита кротко:

— С кое е прекалил, Гарити?

Гарити завря колта си почти в носа на седналия.

— Много са му хлъзгави пръстите на тоя, господин маршал. Това копеле ми измъкна сто и двайсет долара за четвърт час.

Пиърс хвърли поглед през рамо, повече инстинктивно, отколкото от любопитство, защото в този миг вратата на бара се отвори и вътре влезе полковник Клеърмонт. Полковникът спря, за две секунди установи къде в момента се разиграва основното действие и без колебание се запъти натам — ролята на второстепенно действуващо лице или зрител не беше за него. Пиърс отново прехвърли вниманието си на Гарити.

— Да не би да е просто добър играч?

— Добър ли? — Гарити като че ли се усмихна, но зад цялата растителност по лицето му човек можеше по-скоро да предполага, отколкото да види някакво изражение. — Не е добър, а направо блестящ. Прекалено блестящ. Не забравяйте, господин маршал, че петдесет години играя само карти и нищо друго не правя.

Пиърс кимна.

— След всяка среща с теб на масата за покер чувствително обеднявах.