Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 60

— Благодаря, господин полковник. Наистина съм признателен.

И Дийкин излезе. Малко преди да отвори вратата за коридора, Марика вдигна поглед и на устните и се появи неуверена усмивка. Той обаче мина с каменно лице покрай нея и момичето се смръзна.

Макар да беше теоретически невъзможно, тримата успяха да се сместят в маломерната кухничка. Карлос и Хенри приеха да се почерпят щедро от бутилката на Дийкин, докато самият той се нахвърли върху внушително по количество, но твърде съмнително в качествено отношение ядене. Както се очакваше, по обясними причини Карлос не беше на висотата на кулинарното си майсторство. Дийкин изстърга чинията с вилица, вдигна своята чаша и я пресуши.

— Извинете, господин Дийкин — заоправдава се Карлос, — но това малко позасъхна във фурната.

Дийкин не попита какво е „това“.

— Добре беше, точно от каквото имах нужда. — Той се прозя. — А сега знам какво най-много ми липсва. — Взе шишето, но веднага пак го остави. — Не съм много по пиенето. Защо не се погрижите за него вместо мен, момчета?

„Момчето“ Карлос грейна.

— Ще се опитаме, господин Дийкин. Ще направим каквото е по силите ни.

И Дийкин се запъти към дневния салон. Тъкмо като влизаше, губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс — Марика вече си беше отишла — ставаха да се прибират по купетата си. Те дори не го удостоиха с поглед, камо ли с думи. Дийкин също не им обърна внимание. Добави дърва в огъня, изтегна се на канапето в задната част на салона, извади часовника си и го погледна. Беше един часът.

Седма глава

— Часът е един — каза Сеп Калун. — Ще се върнете ли, преди да съмне? — Ще се върнем.

Бялата Ръка слезе по стъпалата на комендантското помещение и отиде при хората си — петдесетина индианци, събрали се в двора на форта. Всички бяха на конете си, покрити от гъсто падащия сняг. Бялата Ръка яхна своя кон и вдигна ръка в тържествен поздрав. Калун му отговори със същия жест, а вождът се отправи в забързан тръс към портата на форта, следван от своите конници.

* * *

Дийкин се размърда, събуди се, свали крака от кушетката и отново погледна часовника си. Четири часът. Стана и тръгна забързано по коридора покрай купетата на губернатора и Марика, през трапезарията и задната врата на вагона. Излезе на площадката, откъдето се прехвърли върху предната платформа на втория вагон. Запромъква се предпазливо и надникна през прозорчето на вратата към вътрешността на вагона.

На не повече от метър и половина от него откъм кухнята в коридора стърчаха чифт мършави крака. Несъмнено принадлежаха на Хенри. Докато Дийкин наблюдаваше, краката се размърдаха и промениха позата си. Хенри — също тъй несъмнено — беше буден.

Дийкин отстъпи назад от прозорчето. Лицето му бе замислено. Изтегли се в единия край на площадката, покатери се върху парапета, пресегна се нагоре и след неколкократни неуспешни опити успя да се изкачи върху покрива. Запълзя на четири крака между вентилаторните комини в средата — единственото сигурно нещо, за което се залови върху покрития с плътна кора лед и сняг покрив. Придвижването му се затрудняваше от постоянното клатушкане и залитане на влака.