Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 59

— Виж ти! Полунощ! Значи съм прекарал тук седем часа. А казахте четири.

— Банлън имаше нужда от тези седем часа сън. Ти какво очакваш, Дийкин? Да ти съчувствуваме?

— Очаквам храна.

— Карлос е приготвил вечеря. — Дийкин се зачуди кога готвачът е намерил време за това. — В кухнята. Ние вече ядохме.

— Не се и съмнявам.

Двамата слязоха от релсовия насип и тръгнаха към предната платформа на първия вагон. О’Брайън се надвеси настрани и махна с ръка. Банлън също му махна, че е разбрал и изчезна във вътрешността на локомотива. Майорът се обърна и отвори вратата на офицерския салон.

— Идваш ли?

Дийкин разтърка чело.

— След малко. Не забравяйте, че в спряло положение в кабината на локомотива не прониква свеж въздух. След седем часа вътре усещам главата си като кофа.

О’Браъйн го изгледа замислено, но реши, че Дийкин едва ли може да причини вреда, ако остане навън кимна и влезе вътре.

Банлън освободи спирачката. Колелата направиха полуоборот по смръзналите релси, астматичното пухтене на локомотива се засили, облаци дим забълваха през високия комин, след което пухтенето рязко намаля — колелата се задвижиха ритмично и влакът бавно пое по своя път Уловил с ръка парапета, Дийкин се наклони встрани и погледна назад. Трудно можеше да види нещо със сигурност в изпълнената със сняг тъмнина, а и видяното можеше спокойно да се окаже плод на въображението, но все пак му се стори, че между снабдителния вагон и първия от двата конски вагона се отвори празнина. След още половин минута, когато влакът бавно започна да се вие в плавна крива, не остана капка съмнение — двата конски вагона бързо се губеха в мрака като призрачни размазани петна, неподвижни върху релсите, на не по-малко от двеста-триста метра разстояние.

Дийкин се изправи. Макар че на пръв поглед лицето му нищо не изразяваше, един по-проницателен човек би различил все пак проблясък на задоволство. Той натисна дръжката на вратата и влезе в салона. Губернаторът, Клеърмонт, Пиърс и О’Брайън седяха досами печката с чаши в ръце, а Марика се беше настанила встрани, без чаша, отпуснала ръце в скута си. Всички едновременно вдигнаха очи към него. О’Брайън му посочи с жест дъното на влака.

— Храната е в кухнята.

— Къде ще спя тази нощ?

— Би могъл да се научиш да казваш от време на време едно „благодаря“.

— Не си спомням някой да ми е казал „благодаря“, задето прекарах седем часа в онзи проклет локомотив. Та къде ще спя?

— Тук — обади се Клеърмонт. — Разполагай се в някое от канапетата.

— Какво? Непосредствено до бара с напитките?

И понечи да тръгне, но гласът на Клеърмонт го спря.

— Дийкин! — Дийкин се обърна. — Ти свърши добра работа там. Не исках думите ми да прозвучат по този начин. Намръзна ли се?

— Ще оцелея.

Полковникът погледна губернатора, който се поколеба, но все пак кимна. Клеърмонт се пресегна към барчето зад гърба си, извади бутилка уиски и я подаде на Дийкин, който я пое почти неохотно.

— Както спомена госпожица Феърчайлд — продължи полковникът, — ти си невинен до доказване на противното. Разбираш какво искам да кажа. Така че позагрей се.