Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 55

Върху парапета в предната платформа на третия вагон, продоволствения, се беше покачил мъж и пиеше жадно, отметнал назад глава, направо от гърлото на бутилка. Тъй като снегът навяваше почти хоризонтално, и то откъм локомотива, мъжът всъщност се намираше в безснежен оазис. Дийкин го разпозна без особено затруднение — това беше Хенри.

Дийкин облегна гръб на вагона, въздъхна дълбоко с облекчение, прокара ръкав по челото, за да подчертае обзелото го чувство, отстъпи няколко крачки назад, за да опише полукръг в снега, по-далеч от пиещия, и по този начин да стигне безопасно задната част на продоволствения вагон. Този път постъпи доста по-предпазливо. Спусна се на четири крака, бавно запълзя напред и вдигна очи. На задната площадка пазеше втори човек. Кръглото черно лице на Карлос не можеше да се сбърка дори в тъмното, а и зъбите му отново святкаха в неизменна усмивка.

Дийкин повтори заобиколната тактика и така стигна задната площадка на първия конски вагон. Покачи се, предпазливо се прокрадна вътре и затвори подире си. Докато се придвижваше към предницата на вагона, единият от конете подплашено изцвили. Дийкин веднага отиде при него, поглади го по шията и му заговори успокоително. Конят завря муцуна в лицето му и се укроти. Дори да беше чул, Карлос едва ли би обърнал внимание на цвиленето — това бе естествен звук за един конски вагон, а и нощта не предразполагаше към прекалена бдителност.

Стигнал началото на вагона, Дийкин надникна през един процеп. Карлос, само на две-три крачки от него, изглежда съзерцаваше недоволно измръзналите си крака. Дийкин се извърна към сандъка със сеното вляво от себе си, безкрайно внимателно и безшумно свали горните летви, последвани от наръч сено, измъкна предавателя, върна сеното, после летвите и понесе уреда към задната врата. Смъкна се по стълбите и се огледа — видимостта не се беше подобрила, — скочи в снега и забърза към опашката на влака.

На петнадесетина метра оттам за щастие имаше телеграфен стълб. Той размота провесения кабел и закачи единия му край за колана си. След което започна да се катери нагоре по стълба.

Именно „започна“. Успя да изкачи не повече от един метър, след което увисна безпомощно, без да е в състояние да напредне. Съчетанието от сняг, ураганен вятър и безбожна температура бе омръзнало стълба в непробиваема ризница от лед, която свеждаше коефициента на триенето до нула, лишаваше го от възможност изобщо да се залови за нещо и правеше непосилно понататъшното му изкачване. Дийкин слезе пак на земята, постоя известно време дълбоко замислен, след което раздра част от ризата си на две.

Отиде при най-близката обтяжна жица, обви крака около нея и като си помагаше с тях и с импровизираните ръкавици от ризата, отново започна да се катери. Не беше никак лесно, а и като се има предвид всичко, което бе преживял до този момент, само по себе си съсипващо, той вършеше направо подвиг. Когато най-сетне се озова горе и възседна напречната греда, най-много го тревожеха измръзналите ръце — не ги усещаше. Последното, което му липсваше сега, бе едно измръзване.