Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 54

След петнайсетина минути лицето му не само лъщеше, а се къпеше в пот, въпреки че температурата в открития вагон беше до точката на замръзване. Макар че местенето на тежки трупи не е лесна работа, Дийкин вече беше прехвърлил половината товар отдясно вляво. Той се изправи уморено, потърка схванатия си гръб, отиде в кабината и погледна уреда. Докато се беше трудил, стрелката бе спаднала под синята черта. Дийкин забързано отвори пещта, разрови жаравата, метна в зейналата ненаситна паст наръч дърва, затвори вратата и без дори да погледне втори път стрелката, се върна запъхтян във вагона и поднови изтощителното си занимание.

Още най-много двайсетина едри цепеници и той замръзна на място, после донесе газената лампа да огледа останалия куп по-отблизо. Остави лампата встрани до себе си, прехвърли още десетина дърва и пак се пресегна да я вземе. Бавно коленичи, а обикновено безизразното му лице се скова от ярост.

Двамата мъже, сгушени един до друг, несъмнено бяха мъртви, буквално смръзнали се заедно. Дийкин разчисти още едно-две дървета, за да разкрие лицата и горната част на телата. В главите и на двамата зееха ужасяващи рани. Облечени бяха в кавалерийски униформи — едната капитанска, другата — на лейтенант. Несъмнено това бяха липсващите офицери на Клеърмонт — Оуклънд и Нюъл.

Гневът се изпари от лицето на Дийкин — човек, който водеше живот като неговия, не можеше да си позволи подобно чувство. Стана и бързо се зае да връща дървата на предишното им място, като ги нареждаше по същия начин, по който ги завари. Както можеше да се очаква, поради належащата нужда от точно подреждане и главоломно растящата му умора, която вече граничеше с крайното изтощение, работата този път отне двойно повече време.

Когато свърши, отиде отново да провери стрелката, намери я доста под синята черта и побърза да отвори пещта. Жарава почти нямаше. Дийкин уморено се залови да подхранва огъня и напълни пещта до краен предел. Отново затвори вратата, без да погледне уреда. Вдигна високо яка, нахлупи шапката си над очите и се спусна на земята сред ледения сковаващ дъх на белотата, която прерастваше вече в снежна буря.

Без да си дава голям труд да се прикрива — видимостта беше почти нулева, — Дийкин тръгна към опашката на влака; мина покрай вагона с дневния салон и трапезарията, после покрай втория — с кухнята и спалните купета. В края на този вагон рязко се закова на място и наклони глава на една страна. До слуха му отчетливо долетя особен бълбукащ звук. Странен при дадените обстоятелства, но при нормални условия лесно различим. Дийкин се плъзна напред в призрачната тишина и предпазливо надникна през едно прозорче към задния край на вагона.