Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 34

— О, Гоподи! — Дийкин отегчено си наля втора чашка кафе. — Разбира се, и причината е ясна като бял ден — искал съм да взема службата му, затова хоп! Ставам посред нощ и му светвам маслото. Убивам го, като правя всичко възможно смъртта му да изглежда естествена, за да мога по-късно да докажа на всички, че не е. Сетне, разбира се, си връзвам отново ръцете отзад на гърба с помощта на пръстите на краката, които ловко се справят с възлите. — Той стана и мина покрай нея, докосна я леко по рамото и отиде при замъгления от изпарения прозорец. Зае се да го бърше. — И аз съм уморен. Снегът вече заваля. Небето тъмнее, вятърът се засилва и зад онези върхари там ни дебне снежна буря. Лош ден за погребения.

— Погребение няма да има. Ще го върнат обратно чак в Солт Лейк Сити.

— Какво ще направят?!

— Същото се отнася за доктор Молиньо и всички умрели от холерната епидемия във Форт Хъмболт. Така се постъпва в мирно време. Близките и роднините… държат да присъствуват.

— Но… ще трябва да се пътува с дни, за да… Без да го погледне тя рече:

— В продоволствения вагон има натоварени трийсет празни ковчега.

— Нима? Виж ти! Железопътна катафалка, значи.

— Не сте далеч от истината. Беше ни казано, че ковчезите пътуват за Елко, но сега вече знаем, че няма да продължат след Форт Хъмболт. — Тя потрепера въпреки топлината в салона. — Доволна съм, че няма да се върна с този влак… Кажете, кой според вас го е направил?

— Кое? А, докторе. Да насъскаме един убиец срещу друг, така ли?

— Не. — Тъмните очи го изгледаха прямо. — Нямах това предвид.

— Не съм аз и не сте вие. Кръгът на заподозрените се стеснява — маршалът и още най-много седемдесет души… Не ми е известен точният брой на войските във влака. А! Ето, че някои вече се връщат.

Влезе Клеърмонт, следван от Пиърс и О’Брайън. Дийкин срещна погледа на полковника, който му кимна бавно и също тъй бавно се отпусна, без да каже дума, в едно от креслата и се пресегна към каната с кафето.

* * *

Утрото напредваше, а снегът се сгъстяваше бавно, но неумолимо, както предсказа Дийкин. Засилването на вятъра не беше вървяло в крак със снеговалежа, така че изгледите за снежна буря още се губеха на хоризонта, но все пак ги имаше.

Влакът беше навлязъл навътре във величествените планини. Релсите вече не следваха извивките на долини с лъкатушещи през тях реки, а на проломи, главоломно стръмни склонове, промушваха се през тунели или завинаги прокарани с цената на много динамит и усилия проломи през скалите, криволичещи на ръба на шеметни урви.

Марика надничаше през прозореца от онази страна на влака, която се падаше на завет и затова стъклото не бе навеяно със сняг. Мислеше си, за кой ли път, че тези планини са крайно неподходящи за хора със слаби сърца или страдащи от световъртеж. В момента влакът тракаше и се олюляваше по паянтов мост, провесен над очевидно бездънна пропаст; най-ниските му подпори се губеха в мрачните снежни бездни.

В мига, в който напусна моста, локомотивът поведе лъкатушно влака вдясно и се заизкачва по левия склон на полегата долина, обрамчена в единия край от облечени в сняг борове, а в другия от върла пропаст. Тъкмо и последният вагон излизаше от моста, когато Марика политна и за малко да падне — спирачките изквичаха и с рязко друсване почти заковаха влака на място. Никой от мъжете в трапезарията не пострада като нея по простата причина, че всички бяха седнали, но образният език на полковник Клеърмонт отрази съвсем точно естеството на единодушните им чувства. Секунда по-късно Клеърмонт, О’Брайън, Пиърс и — по-малко припряно — Дийкин бяха на крака и се придвижиха към задната платформа на първия вагон, откъдето се спуснаха в дълбокия над глезените сняг встрани от релсите.