Читать «Последната граница» онлайн - страница 7

— Разбира се, че тук аз съм командващият — изписка той, после се овладя и гласът му стана по-нисък с една октава.

— Какво си мислите, вие къде се намирате?

— Тогава какво, по дяволите, целите с това арестуване? Рейнолдс извади документите си от портфейла и преднамерено, с театрален замах, ги хвърли върху бюрото.

— Хайде, провери ги, провери снимката, отпечатъците и то по-бързо, вече закъснях и нямам намерение да бъбря цяла нощ с тебе, хайде побързай!

Беше съвсем човешко някой да се стресне от подобна увереност и справедлив гняв. В това отношение мъжът зад бюрото беше повече от човек. Макар и с неохота, той бавно придърпа документите към себе си и ги разгърна.

— Йохан Бул — прочете той, — роден в Линц през 1923 година. Понастоящем живущ във Виена, бизнесмен — внос и износ на машинни части.

— Намирам се тук по покана на вашето министерство на икономиката — вече спокойно добави Рейнолдс и хвърли някакъв плик върху бюрото. Това беше писмо, написано върху официална бланка на министерството на икономиката. Печатът върху плика беше от Будапеща отпреди 4 дни. Рейнолдс небрежно придърпа с крак стола, който беше наблизо, седна, разположи се и запали цигара. Увереността му не можеше да не бъде истинска.

— Чудя се какво ли ще кажат началниците ви в Будапеща за тазнощната неприятна случка — промърмори той, — едва ли ще се увеличат шансовете ви за повишение. Така ми се струва.

— За повечко старание в тази страна не наказват. — Офицерът владееше гласа си, но пълните му бели ръце леко потрепваха, когато слагаше писмото обратно в плика и връщаше документите на Рейнолдс. Офицерът постави ръцете си на бюрото пред себе си, втренчи се в тях, после в Рейнолдс, сви вежди и попита:

— Защо избягахте?

— О, Господи! — Рейнолдс поклати глава сякаш в израз на отчаяние. Той очакваше този въпрос и имаше предостатъчно време, за да подготви отговора. — Какво бихте направили вие, ако двама главорези, които размахват пушки, се нахвърлят върху ви в тъмното? Бихте ли останали невъзмутимо и покорно да чакате да се нахвърлят отгоре ви и може би да ви накълцат?

— Те са полицаи. Бихте могли…

— Разбира се, че са полицаи — прекъсна го остро Рейнолдс, — сега се вижда, но в камиона беше тъмно като в рог. — Спокоен и отпуснат, той се беше разположил удобно на стола, но мозъкът му работеше трескаво. Разпитът трябваше да свършва вече. Малкият зад бюрото беше лейтенант от полицията или поне имаше някакъв подобен чин, не трябваше да омаловажава противника, едва ли беше толкова глупав, колкото изглежда. Всеки момент можеше да зададе някакъв неочакван въпрос. Рейнолдс бързо прецени, че шансът му е в дързостта. Самият той трябваше да поеме инициативата. Враждебността в държанието му изчезна и тонът му стана приятелски:

— Вижте сега, нека забравим случилото се. Не мисля, че грешката беше ваша, вие просто сте си вършили работата. За беда последиците от старанието ви ще бъдат за ваша сметка. Нека да се споразумеем, вие ми осигурявате транспорт до Будапеща, а аз забравям всичко, което се е случило. Няма защо всичко да стига до ушите на вашите началници.