Читать «Последната граница» онлайн - страница 5

Мекото скърцане на подкованите ботуши по твърдо утъпкания сняг на пътя се чуваше съвсем наблизо — трийсетина стъпки, може би и по-малко. Рейнолдс сложи побелелия си показалец на спусъка и опря плътно китката си до коравата, груба кора на дървото. С другата ръка беше обхванал ствола, трябваше да се държи здраво, трябваше да държи треперещата си ръка колкото може по-стабилно. За малко се пусна от дървото и с лявата ръка посегна към колана си, извади големия автоматичен нож. Пистолетът беше за мъжете, а ножът — за кучетата. Полицаите се движеха един до друг по средата на пътя. Пушките им, провесени на ремъците, се поклащаха, опрени на лактите им. Изглеждаха необучени, провинциални новаци, които не знаеха нито какво е война, нито какво е смърт. Успокоителното в случая беше, че шансовете изглеждаха равни или почти равни заради пистолета, който държеше. Първият изстрел можеше или да прочисти задръстената цев, или направо да му откъсне ръката. По-точната равносметка обаче не беше много утешителна, шансовете определено не бяха на негова страна, но откъде можеше да знае какво ще се случи. В мисия, като тази, всичко можеше да се очаква. Работата, която трябваше да е на първо място, все още беше на първо място. Изпълнението и оправдаваше всички рискове, с изключение на самоубийствените.

Пружината на автоматичния нож щракна силно и шумно освободи тънкото, 5 инчово, двойно острие от синкава стомана, което блесна зловещо на звездната светлина. Рейнолдс предпазливо заобиколи дървото и насочи пистолета към най-близкия полицай. Показалецът му върху спусъка се стегна, задържа се и после се отпусна. Секунда по-късно Рейнолдс беше отново зад дънера, ръката му отново се разтрепера и почувства, че устата му пресъхна. Беше разпознал породата на трите кучета.

С неопитните полицаи, макар и въоръжени, можеше да се справи, с хрътката — също и то с добри изгледи за успех, но само луд би се опитал да мери силите си с трите обучени добермана. Рейнолдс знаеше добре, че това са най-злите и ужасни кучета на света. Само смъртта можеше да ги спре — те бяха безстрашни и безмилостни убийци, бързи като вълци, силни като елзасци. Рискът, който трябваше да поеме, беше равнозначен на самоубийство, работата все още бе всичко, което имаше значение. Ако оцелееше, макар и като затворник, оставаше все някаква надежда; ако доберманите му прегризяха гърлото, нито Дженингс, нито тайните му щяха някога да бъдат измъкнати.