Читать «Последната граница» онлайн - страница 196

— Изглеждате изненадан от появата ми, не сте очаквали да ме видите, полковник Хидас — каза Рейнолдс, — но не трябва да се изненадвате. Точно вие не трябва. Онзи, който живее с меч в ръката, както вие живяхте, трябва добре да знае, повече от всеки друг, че от меч ще умре. Рано или късно това става. За вас това ще бъде тази нощ.

— Дошъл сте да ме убиете — това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Хидас бе срещал смъртта толкова често, но винаги като страничен наблюдател, а сега разбираше, че тя се е обърнала с лице към него, че може би щеше да удари и неговият час. Следите от изненадата постепенно изчезнаха от лицето му, но не страх замени уплахата.

— Да ви убия? Не. Тук съм, за да ви екзекутирам. Убийство е онова, което направихте с майор Ховарт. Имате ли някакво основание да смятате, че аз бих ви застрелял, бих ви повалил хладнокръвно, както вие го застреляхте? Той дори не носеше оръжие със себе си.

— Той беше държавен престъпник, враг на народа.

— Боже Господи! Имате наглостта да оправдавате действията си?

— Те не се нуждаят от оправдание, капитан Рейнолдс, това е въпрос на дълг.

Рейнолдс го изгледа и каза:

— Опитвате се да намерите извинение за себе си… или просто да извините съществуванието си, защото треперите за живота си.

— Аз никога не се извинявам. — Нямаше нито гордост, нито арогантност в гласа на евреина, а само обикновено достойнство.

— Имре…, момчето в Будапеща, как умря?

— То носеше важна информация, беше съществено да я измъкнем колкото се можеше по-бързо.

— А съпругата на генерал-майор Илюрин? — изрече Рейнолдс бързо, за да сподави нарастващото чувство за нереалност. — Защо убихте и нея?

В първия момент върху интелигентното лице на Хидас се отрази някакво неопределено чувство, но бързо изчезна — така, както се бе породило.

— Това не знаех — наклони глава Хидас, прехапа устни и каза: — Да водя война с жени, не е част от моя дълг. Искрено съжалявам за смъртта й, ако наистина е умряла, както казвате.

— Вие сте отговорен за действията на вашите полицейски главорези.

— Моите хора — Хидас кимна, — само изпълняват моите заповеди.

— Така е. Те я убиха, но вие отговаряте за техните действия, следователно вие сте отговорен за смъртта й.

— Ако разсъждавате по този начин, наистина аз съм отговорен.

— Ако не бяха вашите заповеди, и тримата щяха да са живи сега.

— За генералската съпруга не мога да отговарям, но за останалите двама — да.

— Щом е така, питам ви за последен път: имам ли основание да ви убия сега?

Полковник Хидас погледна Рейнолдс замислено и доста дълго мълча, потънал в мислите си, след това се усмихна плахо. Рейнолдс можеше да се закълне, че тази усмивка беше пропита с тъга.

— Многобройни причини изтъквате, капитан Рейнолдс, но нито една, която да е убедителна за един вражески агент от Запад.

Причина бе думата „Запад“, но Рейнолдс разбра това много по-късно. Онова, което почувства в момента бе, че нещо отключи някакъв шлюз, който освободи порой от образи и спомени в съзнанието му. Пред него изплува образът на Янчи, както му говореше в дома си в Будапеща и в мрачната килия в затвора Сархааза, спомни си одушевеното му лице, осветено от игривите пламъци на огъня, когато разговаряха пред печката в къщата в провинцията. Сега в съзнанието му изплува всичко, което Янчи му бе казал, онова, което с убеденост бе повтарял няколко пъти настойчиво, за да се запечати в съзнанието на Рейнолдс така, както сам той не бе очаквал. Всичко, което той бе казал, което бяха обсъждали ожесточено, Рейнолдс сега отхвърли. Стисна по-здраво карабината и я доближи още по-близо до Хидас.