Читать «Последната граница» онлайн - страница 195

Беше Графа. Той лежеше с лице, обърнато към небето, с широко отворени, невиждащи, мъртви очи. Полицейската му шапка се бе кипнала над изтънченото, аристократично лице. Чертите му бяха изопнати, правилният, изпъкнал орлов нос се очертаваше още повече и лицето на мъртвеца изглеждаше чуждо и отдалечено в смъртта, така както и в живота. Не беше трудно да се разбере как е умрял: картечният откос бе прорязъл почти половината от гръдния му кош. Бяха стреляли по него като по куче, безсмислено и като куче го бяха оставили да лежи на студа в мрака на мразовитата нощ. Снегът, който се ронеше от отрупаните клони, бе започнал да затрупва студеното, мъртво лице. Тласнат от необясним подтик, Рейнолдс взе шапката и я хвърли надалеч в мрака. Измъкна някаква кърпа, обагрена с кръвта на Графа, която намери в джоба му, и внимателно я простря върху лицето му. После се изправи и се приближи до вратата на камионетката. Тихо, като котка, Рейнолдс доближи и надникна през ключалката. Когато очите му привикнаха, той видя онова, което желаеше да види — един стол от лявата страна, място за спане от дясната и в дъното маса с монтирана върху нея радиостанция. Хидас седеше с гръб към вратата пред масата. Въртеше някаква ръчка с дясната си ръка, а в лявата държеше телефонна слушалка. Рейнолдс веднага съобрази, че това не е обикновен телефон, а радиотелефон. Не бяха помислили затова. Хидас не бе от онези, които биха тръгнали в провинцията без средство за бърза свръзка, удобна за него. Сега Рейнолдс беше сигурен, че след като небето обещаваше да се изясни от тежките облаци, той вероятно се обаждаше в авиацията за подкрепление. Опитваше се да приложи едно отчаяно, рисковано начинание — да спре бегълците без оглед на цената. Беше твърде късно защото нямаше да има разлика в съдбата на онези, които Хидас преследваше, и на самия него.

Рейнолдс хвана пипнешком дръжката на вратата и я отвори внимателно. Тя беше добре смазана и не издаде никакъв звук. Като сянка той се промъкна вътре и я затвори зад себе си. Хидас, в ухото на когото звучаха сигналите от слушалката, не чу нищо. Рейнолдс направи няколко стъпки, здраво стиснал цевта на карабината с двете си ръце и вдигнал приклада високо над раменете си. Когато Хидас започна да говори, Рейнолдс замахна с все сили през рамото му и стовари приклада върху радиостанцията. От удара тя се разтроши на парчета.

Хидас остана като вкаменен от изненадата, след това се извъртя на стола, но бе изгубил най-ценния миг, от който някога се е нуждаел. Рейнолдс бе успял да отскочи две крачки назад и сега здраво държеше карабината за приклада и с цев, насочена право в сърцето на Хидас. Лицето на противника му беше като изсечено от камък, само устните му се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Рейнолдс бавно се оттегли и, без да изпуска от очи Хидас, протегна ръка, за да вземе ключа, който бе забелязал преди това, че е захвърлен на леглото. Пъхна го в ключалката и заключи вратата, като продължаваше да го наблюдава, готов да реагира и при най-малкото трепване на Хидас. Пристъпи напред, а цевта продължаваше да е насочена отблизо към човека на стола. Рейнолдс остана изправен и неподвижен като скала.