Читать «Владетелят на света» онлайн - страница 118

— Къде? Кога? — запита също така бързо Щирнер.

— В бурна нощ, в голяма зала със стъклени стени и таван…

Щирнер потри челото си с ръка, съсредоточено си припомняше нещо.

— Да… наистина… Спомням си нещо подобно…

— И още по-рано ние се виждахме… често… в този живот, за който сте забравили… — все така бързо и нервно Елза продължаваше да подхвърля фрази. — Вие ме забравихте… и когато станахте Щерн, отговорихте на един мой въпрос: „Извинете, госпожо, но аз не ви познавам.“

— Как? Нима? И… много добре ли се познавахме? Елза се двоумеше. Пръстите й почнаха да грешат. След това се реши и като прекъсна музиката, погледна Щирнер право в очите.

— Много… — и веднага засвири „Полишинел“ от Рахманинов, за да скрие вълнението си в шумната музика. Развълнуван беше и Щирнер.

— Тогава… тогава вие знаете кой съм бил аз по-рано? Елза мълчеше. Звуците на „Полишинел“ се усилваха, разрастваха се, укрепваха.

— Фрау Бекер, моля ви, кажете ми! Тук има някаква тайна, аз трябва да я зная!

Елза неочаквано прекъсна музиката и като гледаше Щирнер сериозно, почти с уплаха, каза:

— Това не мога да ви кажа, поне засега.

— Защо не свирите? — дочу се гласът на Дугов.

Елза отново засвири.

Свел глава, Щирнер мълчеше. След това отново тихо поде:

— Вашата музика… вие самата… Защо?… — Той не доизказа мисълта си, като че търсеше подходящ израз. — Защо ме вълнувате така? Простете, но трябва да го кажа. Не съм донжуан, който леко се увлича по всяка красива жена. Но вие… извиването на главата ви, гънките на роклята ви, лекият жест — всичко това необикновено ме вълнува, предизвиква някакви смътни, дори не спомени, а… познати нервни токове, ако мога така да се изразя…

И внезапно с неочаквана за Елза разпаленост той отиде до нея, хвана ръката й и каза:

— Фрау Бекер, няма да настоявам да ми кажете кой съм бил по-рано. Но ако сме били познати, трябва все пак да ми разкажете за онова време… за нашата дружба… може би… повече от дружба… Това… това е толкова важно за мен!… Да идем на морския бряг и там ще ми разкажете.

Излязоха на верандата.

— Свърши ли концертната част? — запита Дугов. — Много жалко, само се настроихме да слушаме.

— Фрау Бекер я боли глава — отговори вместо нея Щирнер. — Ще се разходим край морския бряг да подиша прохладен въздух.

Щирнер и Елза заслизаха към брега. Качински ги изпрати с внимателен и замислен поглед. Веселякът Дугов се усмихна под мустак. Ема забеляза тази усмивка и му се разсърди.

„Нищо не знае, не разбира, а се усмихва!“ — помисли си тя. И като гледаше двете фигури, седнали на крайбрежните камъни, Ема въздъхна…

V. УКРОТЕНИТЕ

Малкият отряд тръгна на поход.

Напред вървяха двамата водачи негри, след тях — Дугов, Елза, Щирнер и Качински.

— Къде са пушките ви? — запита с недоумение Елза.

— Ето тук! — отговори Дугов и се чукна по челото.

— Как, как тук? Мозъкът ви? Той е и радиопредавател, и пушка, и може би собствена електрическа лампичка, така ли? — попита шеговито Елза.

— Не само може би, но така ще бъде. Човешката мисъл е велика сила или как беше казано това у Арениус, Кдчински?