Читать «Владетелят на света» онлайн - страница 117

— Разбира се, сериозно! — отвърна тя със смях. Качински отново разпери ръце.

— И така, утре сутринта тръгваме, нали? — запита Щирнер Елза.

IV. „ЛЕБЕДЪТ“ ОТ СЕНСАНС

След вечерята всички седяха на верандата и оживено разговаряха.

Гостите разказаха за Москва, за чудесата, които твори предаването на мисъл на разстояние, за необикновените възможности, които ще разкрие това мощно оръжие, когато човечеството го овладее до съвършенство.

Ема слушаше с увлечение, въздишаше и поглеждаше Елза, като че й казваше: „Колко интересно е там. А ние си живеем тук!…“

Огромният диск на луната се издигна над хоризонта, разливайки сребро върху целия океан до самия бряг. И вълните грижливо люлееха този подарък от небето.

Океанът лъхаше влажна вечерна прохлада. Цветята по-силно ухаеха с остър, сладникав аромат.

Някъде наблизо пееха туземци. Напевът им беше ритмичен и еднообразен като прибоя. Под впечатлението от южната нощ разговорът на верандата ставаше все по-муден и накрая утихна.

По-ясно се чуваше шумът на камъчетата, гладки и лъскави от вълните.

— А ние тук си живеем!… — внезапно завърши тъжно на глас мислите си Ема.

— Вие сте несправедлива, госпожо — обади се Дугов и посочи наоколо с ръка. — Нима всичко това не е очарователно?

— Да, но… днес и утре — едно и също… Приисква ти се нещо ново! Тук е хубаво, но все пак нещо липсва.

— Знам какво липсва — каза, усмихвайки се, Дугов. — Музика! Поне за нас — за пълнота на впечатленията. Фрау Бекер, нали вие свирите? Видях у вас инструмент. Изсвирете ми нещо такова… лирично! Ще слушаме, ще мълчим и ще съзерцаваме.

— Молим, молим! — подкрепи го и Качински.

— С удоволствие — отговори непринудено Елза, влезе в стаята и седна до рояла.

„Днес ще свиря хубаво“ — помисли си тя, докоснала с пръсти хладните едва-едва овлажнели от вечерната влага клавиши, и почувствува нервно въодушевление.

„Какво да изсвиря?“ — и преди да успее да помисли, пръстите сякаш изпревариха мислите и подчинявайки се на някаква тайна заповед, почнаха да свирят „Лебедът“ от Сен Санс.

Тихите, ласкави звуци литнаха в нощта по сребристата пътека на океана към луната, сливайки очарованието на звуците с очарованието на нощта.

— Как прекрасно свирите!…

Елза трепна. Подпрян на рояла, пред нея стоеше Щирнер и внимателно я гледаше. Кога беше влязъл?

— Извинете, попречих ли ви? Но аз не можех да не дойда тук… Тези звуци… продължавайте, моля ви!…

Без да прекъсва музиката, Елза слушаше Щирнер с вълнение и мислеше. „Лебедът“, това е „Лебедът“ от Сен Санс… — така говореше някога той там, отдавна, в стъклената зала. Не, той не можеше да бъде зъл докрай. И тогава гласът му беше така нежен, както и сега.

— „Лебедът“… „Лебедът“ от Сен Санс!… Десетки пъти съм слушал тази пиеса в изпълнение на най-добри музиканти — говореше Щирнер, гледайки Елза, — но защо тази музика, вашата музика, ме вълнува толкова? Струва ми се, че някога съм я слушал, както понякога ми се струва, че съм ви срещал нейде…

От вълнение Елза задиша ускорено.

— Не само ви се струва. Наистина сме се срещали — отговори бързо тя, като продължаваше да свири.