Читать «Вечният хляб» онлайн - страница 5

— В нашите университети може да се работи само по шаблон — казваше той не без огорчение на приятелите си. — Всяка революционна научна мисъл буди тревога и страх. Следят те асистенти, студенти, лаборанти, кореспонденти, ректорът и дори духовенството. Опитайте при такива условия да революционизирате науката! Ще ви се надсмеят и ще ви забъркат в интриги още преди да сте получили някакъв резултат. А там съм свободен, никой няма да научи за грешките ми и най-накрая успехът ще говори сам за себе си.

И той напуска „хорската суета“, прекъсва всичките си връзки с външния свят и дори кореспонденцията.

Рибарите от селцето, край което се засели, не знаеха за световната известност на професора и въобще много малко го познаваха, тъй като той почти не излизаше. Рядко, рано сутрин и надвечер, можеше да го видиш как се разхожда сред пустинните дюни. Смятаха го за странен, малко чудноват старец, и толкова. И неочаквано в ръцете на този старец се оказа богатство, което можеше да ощастливи всички. Рибарите делегати неволно почувствуваха плахост, когато, изкачили ниския хълм, зърнаха бялата къщичка сред хилави дървета, провесили клони през нисък зид от недялан камък. Как ли ще ги приеме професорът! Ще им подари ли „вечен хляб“ както на Ханс?…

Учителят натисна боязливо портичката — тя беше отключена — и влезе в градината. След него се намъкнаха Фриц и Лудвиг. Ханс се мъкнеше на опашката с вид на човек, когото водят на съд. Срещу влезлите се спуснаха две охранени овчарски кучета.

— Я виж, какви са угоени! Сигурно и те се хранят с „тестото“ — забеляза Фриц. — Колко са тлъсти! Щом има тесто да лапат псетата, на хората ли ще откаже?…

При лая на кучетата излезе възпълен бодър старец на около шейсет години с още гъста руса коса и побеляла брадичка. Това беше професор Бройер. Той изпъди кучетата и любезно попита рибарите какво искат.

— Дошли сме с молба, ако можете, да ни дадете от „вечния хляб“ — каза Ото Вайсман, който реши да действува направо. — Стига този „хляб“ да притежава такива свойства, както уверява Ханс.

Лицето на професор Бройер внезапно се промени. Той смръщи вежди и хвърли такъв унищожителен поглед на Ханс, че оня се сви и затрепера.

— Господин професоре, аз не съм виновен! — възкликна Ханс, като притисна длани до гърдите си. — Те с хитрост измъкнаха тайната от мен.

— Да, той не е виновен — потвърди Фриц и разказа на професора как случайно са открили тайната на „вечния хляб“. Лицето на професора малко се проясни, но все още беше намръщено. Той помълча няколко минути, очевидно да обмисли създалото се положение. Това мълчание се стори мъчително дълго на делегатите. Най-сетне професорът проговори:

— Ханс е прав. Един килограм „тесто“ може да изхрани човека цял живот и да остане като наследство на сина му. Едва ли ще разберете, ако взема да ви обяснявам от какво е направено. Пък и това не е важно за вас.

— Разбира се, за нас е важно да ядем — отвърна Лудвиг. — Значи ще ни дадете „тесто“?