Читать «Синият тайфун» онлайн - страница 2

— Няма да вдигне скандал — каза той. — Тайфун.

Докато Малинин се мъчеше да съобрази какво означава това, те стигнаха до каютата на Рогов, капитанът се спря на прага, свали фуражката си и изтърси:

— Беда, Павел Николаевич…

Рогов остави писалката — той пишеше нещо в бележника си, — погледна през тъмните стъкла на очилата си.

— Каква беда, Артур Янович?

— Налягането е много ниско. Пълно затишие.

Рогов свали очилата, потърка очите си — осъзна съобщението и бързо запита:

— Съобщихме ли на брега?

— Нямаме връзка.

— Нещо с апаратурата ли?

— Предавателят е в ред. Мълчи етерът.

— Смущения?

— Няма смущения. Тишина. Досега не е имало такова нещо.

Малинин си помисли, че капитанът днес е прекалено многословен, такова нещо също не се бе случвало досега.

— Вашето решение? — запита Рогов. Той отново сложи очилата си, стана от бюрото и отиде при капитана.

— Ще избиколим — каза капитанът. — Ако това е тайфун, може би ще успеем да се измъкнем.

… Не успяха да се измъкнат. Навлязоха в зоната на тайфуна след четиридесет минути неочаквано, което бе особено страшно. И все пак капитанът съумя да изведе кораба от епицентъра на тайфуна: ревящият хаос остана нейде вдясно, североизточно, защото именно оттам се зададе непрогледният синкавочерен мрак с нарастващия грохот, сякаш милиони тамтами биеха тревога.

И заедно с грохота и тъмнината се изви и вятър. Не, не вятър — смерч, ураган (каква друга дума да подберем!?). „Миклухо-Маклай“ потопи нос, после се затресе, като предаде вибрацията на палубата на палубните надстройки, на командния мостик, където стояха тримата: капитанът, Малинин и Рогов, спря за секунда, сякаш бе срещнал преграда, и отново тръгна напред, но вече по-бавно, по-трудно, преодолявайки ударите на вятъра и вълните.

На Малинин му стана страшно. Наметалото, което бе взел предвидливо от каютата, мигновено се превърна в мокър и студен парцал, фуражката му веднага хвръкна, не успя да я хване. Вятърът се опитваше да издърпа пръстите му, стиснали парапета, да ги изблъска назад към навигационната кабина, да го притисне в преградната стена, да го сплеска, да го смаже.

Капитанът раздвижи устните си и Малинин, напрегнал се, едва чу през грохота на вълните и воя на вятъра:

— Имаме… късмет… вървим… по края…

— Машината ще издържи ли? — викна Малинин и като не чу гласа си, закрещя по-силно: — Машината ще издържи ли?

Капитанът се наведе към ухото му:

— Трябва… Да вървим в кабината…

И като го хвана за ръка, го помъкна по хлъзгавата настилка към вратата, дръпна я към себе си. Тя се отвори неочаквано леко и капитанът залитна, падна, като събори Малинин. И веднага, сякаш чакаше само този случай, вятърът заля палубата с чудовищна вълна. Тя подхвана Малинин, запрати го към трапа, като удари главата му в стойката. За секунда той загуби съзнание, но в следващия миг дойде на себе си, запълзя към отворената врата, борейки се с бесния напор на вятъра. После някой пак го бутна и той се търкулна в кабината, седна до преградата и се заоглежда шашардисан. След него се вмъкна капитанът, като дълго се бори с нещо, което сякаш дърпаше вратата, и затворил я най-после, се обърна: