Читать «Синият тайфун» онлайн

Александър Абрамов, Сергей Абрамов

Синият тайфун

— Много е ниско — каза капитанът.

Той имаше пред вид барометъра — тежък, обкован с мед, останал навярно още от баща му, а на него — от дядо му, защото и барометърът, и почернялата лула, а и самата морска професия се предаваха в семейство Лепикови по наследство: от Артур на Ян, от Ян пак на Артур. А под барометъра висеше любителска снимка, на която весело се усмихваше жена — жената на капитана, прегърнала десетгодишно момче, сина на капитана, който, разбира се, се казваше Ян и когото също така очакваха в бъдеще и барометърът, и лулата от калуна, и капитанският мостик.

— Много, много е ниско — повтори капитанът и Малинин загледа замръзналата на долното деление стрелка, гледаше я, без да разбира, и запита:

— Времето ли се разваля?

Капитанът кимна, без да обяснява, а и Малинин не очакваше някакви обяснения. Отначало капитанът ще обмисли, ще обмисли сериозно и чак тогава ще каже — кратко и ясно. Малинин стоеше, вперил поглед в Артур Лепик, немногословния червенокос естонец, а капитанът стоеше и гледаше семейния барометър. Така измина минута, две, докато най-после взе решение, и като се сети за Малинин, каза:

— Ще променим курса.

„Ама че мъка! — мислеше Малинин, като крачеше по коридора подир капитан Артур Лепик. — Нищо не ми обясни, а ти върви подир него, измъквай думите му с клещи… Курса ще променяме… Защо? Май се изплаши от времето? А програмата отива по дяволите…“

Малинин поизлъга: програмата се изпълняваше великолепно, по графика, установен в института, съставен от самия Малинин и утвърден от най-високото началство и от научния съвет. А Малинин излъга от жалост към себе си поради обзелата го в момента носталгия. Вече трети месец експедиционният кораб на Института по океанография се намираше в плаване: отначало в Японско море, после в Южно Китайско, сега се връщаше в къщи. Трети месец Малинин мечтаеше за твърда земя, за трева, за асфалт. Бе му омръзнала вечно люлеещата се палуба на „Миклухо-Маклай“, вечно люлеещият се свят. Но щом сложеше маската и акваланга, забравяше за твърдата земя и за тревата, и за асфалта. Гмурваше се в морето като в сладък сън, от който не ти се иска да се събуждаш, да отвориш очи — още една минута, само една, и още една минута, и още, и още…

— Трябва да се каже на Рогов — напомни капитанът.

„Какво да кажем на Рогов? — удиви се Малинин. — Че времето се разваля? Че променяме курса ли? Рогов страшно ще се зарадва, просто ще бъде щастлив: та той от миличкия капитан Артур три кожи ще одере. Какво го интересува него някакъв си древен барометър!“

Рогов беше началник на експедицията и заедно с всички участници три месеца вече се мотаеше по моретата въпреки своите петдесет и шест години, професорска титла и титлата член-кореспондент на Академията на науките. Рогов беше бог, във всеки случай за Малинин, скромния кандидат на науките, чиято докторска дисертация бавно, но сигурно набъбваше в чекмеджето на вечно олюляващото се бюро.

— Рогов ще ви вдигне такъв скандал — отмъстително каза Малинин.

Но капитан Артур Лепик не се изплаши.