Читать «Духът на Атила» онлайн - страница 2

Да продаде любимите си записи! Ужас! Трябваше обаче да го стори иначе ще умре от глад.

Един ден взе някакъв стар полиетиленов плик, подреди касетките в него и тръгна за Николай. Приятелят му ходеше всеки четвъртък на пазара в Мездра. Тръгваше рано сутрин със стария си Москвич в който сипваше бензин само колкото да мине трийсетте и два километра. Продаваше икони които сам бе нарисувал. Подвизаваше се като художник. Не дипломиран художник а самоук. Дипломата му бе за учител по биология. Кой обаче търсеше сега такива учители? Николай се съгласи да го откара до Мездра и да го върне обратно. Беше истински приятелски жест.

Юлската утрин беше свежа. Нощният дъжд бе измил магистралата до блясък. В този ранен час тя бе притихнала в очакване на автомобилния поток. Мездра ги посрещна шумно. Някакъв ранен влак се изниза откъм Искърския пролом и с остро свирене се шмугна в железопътната гара. На моста, до входа на пазара, две каруци с мургави водачи се опитваха да се разминат. Плющяха камшици, точеха се цветисти цигански псувни. Намеси се младо полицайче, което мигом тури край на спора. По принцип циганинът винаги е респектиран от униформата.

Николай извади от багажника на колата малка дървена масичка. Разтегна я и нареди на нея „стоката“ си. Методи пък тръгна да се разходи и да огледа вече опънатите сергии. Тук можеше да се видят много неща, от конски хамути и подкови до газови запалки и китайски джобни радия. Някъде там, до канала на малката рекичка, се зеленееше един друг интересен павилион. От него се носеше апетитната миризма на скара. Тя така силно активизира стомашните сокове на Методи, че той твърдо реши да го елиминира от маршрута си. Тъкмо се канеше да го стори, когато някой извика името му.

— Мето! Хей, наборе! Къде се изгуби бе!

Авторът на тази реплика бе един слабичък, мургав мъж.

Той седеше край едната от трите маси, отпиваше от едно запотено бирено шише и отхапваше внимателно от ароматно и сочно кебапче.

— Ела де ела, ела да се видим. Не ме ли позна?

— Е-е-й Ванката! Наистина не те познах. Ако не беше се обадил щях да подмина.

— Ела седни! Ще пием по една бира, ще се поразговорим…

— Хей колко години минаха, сякаш беше вчера. Тя казармата никога не се забравя, още повече поделението във Велинград.

— Как си, как я караш? Нали си още във Враца? Ожени ли се?

— Абе какво да ти кажа, ожених се. Преди шест години, но нещо това, с жената не потръгна. Взе детето и си замина за Ловеч. Сега съм сам. И работа няма. Гладувам, мъча се… Тегло е брат! Не се намира работа във Враца. Дошъл съм днес да продам нещо, колкото за хляба и сиренето. Ами ти? Къде си сега?

— На село, къде да ида другаде. Там е още по-зле, но съм му намерил чалъма.

— Чалъма? С какво се занимаваш, ако не е тайна?

— Тайна е брат, тайна е, но на теб ще кажа. Всичко си споделяхме навремето в казармата. Ти си свестен човек. Спомняш ли си… Абе, я кажи най-напред ще пиеш ли една бира. Аз черпя! За срещата.