Читать «Духът на Атила» онлайн - страница 6

Бях му помагал за много неща. Много ме уважаваше човека. Беше продал златото, но запазил тайната.

— Значи ще търсим съкровището на Атила?

— Да! За него сме тръгнали.

На запад, слънцето галеше с последните си лъчи тъмната снага на Косматица, когато двамата иманяри задъхани се изкачиха на платото. Далече долу, под краката им, се виеше пенливата сребристата лента на река Бели Искър. На юг, сред гористите хълмове на Усоето, се извисяваше като стожер Струпешки връх… Тънката игла на телевизионната кула едва се забелязваше. Приличаше на забит пирон в къртичина купа. Лятното юлско небе бе така бездънно синьо, че караше погледа да се рее надалеч и нашир. Лек хладен ветрец погали челата им. Жегата бе намаляла. Вечерната хладина събуди замрелия животински и растителен живот. Отвсякъде се чуваше свирене на щурци.

Седнаха да починат. Платото пред тях жълтееше от прегорялата и изсушена от слънцето трева. Тясната пътека се виеше натам, където зад бодливи храсталаци се криеше асфалтирания път за Камено поле.

— Хайде! Да тръгваме! Трябва да стигнем по светло. Ще изчакаме да мине помпиера и ще слезем. Не ми се иска да обяснявам за какво се мотаем на територията на помпената станция.

Тръгнаха отново. Бяха уморени от изкачването. Иван се оказа много жилав и пъргав човек. Вървеше леко и плавно, като на сватба. От време на време се спираше за да изчака Методи.

Пресякоха селския път. Сега, по това време на денонощието, той бе пуст. По него рядко минаваше автомобил. Местните хора предпочитаха другия път, западния, директно водещ за Мездра.

Излязоха до едно дълго, пълно с вода корито, издълбано от дървесен дънер. Вероятно служеше за водопой на животни. Храстите станаха по-гъсти.

Усещаше се близостта на вода.

— Тук ще го изчакаме. Да легнем в онези храсти, за да не ни види. Вече трябва да мине. Виж там! Виждаш ли онези скали? Под тях е Хърчене, зловещата природна яма. Как е издълбана в тоя камънак не мога да си представя. Вероятно водата е свършила работа. Изворът е долу, в самото дъно на пропастта. Слиза се по много стръмна камениста пътека.

Иманярите легнаха в храстите и зачакаха. Мина половин час. Никой не се появи. Притъмня. Някаква едра, бледожълта луна показа лика си над дивите скали на Хърчене. Изкряска кукумявка. Нещо изшумоля, после затихна.

— Да тръгваме! Явно са сменили разписанието му. Може да е тръгнал по-рано.

Заслизаха бавно и внимателно. Не смееха да извадят фенерчетата. Понякога се подхлъзваха, спираха се, а сетне тръгваха отново. Сетивата им се бяха изострили. Не след дълго в тъмнината различиха телена ограда. Иван внимателно отмести металната врата. Стъпиха на тревиста полянка. Вдясно, зад няколко сливови дървета се виждаше стар фургон. Там обитаваше помпиера. За тяхна изненада прозореца на фургона светеше.