Читать «Барабанчикът» онлайн - страница 4

Та така… На първи януари, по традиция тръгнах на разходка отново към центъра. Тая традиция не я оставам откакто се помня. Пътят вече ми го знаете, Пробива, Баничарницата, Старото червено кино, площад „Ботев“ и т.н.…

В ранната студена утрин по улиците нямаше минувачи. Всичко живо спеше и сънуваше плажове и сполука. По главната улица се гонеха глутница от изгладнели псета. Трясъкът на пиратките ги бе изнервил до крайност. Те бяха от „тихия контингент“ тоест кастрирани според новата кметска наредба. Всичките носеха жълти каишки и бяха с полуотрязани леви уши. Такава беше инструкцията, да се реже едното ухо за да се разпознават в случай че каишката изгние и падне. Дали би помогнало това на наплашените граждани? По тоя въпрос може да се поспори, но такава си беше актуалната мода сред клепоухите.

Тъкмо стигнах до баничарницата и видях нещо което ми навя скорошен спомен. Някакво момче беше приседнало на пейката срещу баничарницата и спеше сладко. Мръсно бяла качулка покриваше половината му лице. Сополът му се стичаше застрашително надолу от горната устна с едничката цел да капне.

Беше познатият ми „барабанчик“. Седеше полунаклонен, полулегнал на лявата си страна. Бе така мило да гледаш тоя бездомец в своя спокоен полудетски сън, че неволно спрях. Наоколо нямаше никой. Гледах го, гледах, пък бръкнах отново в джоба. Извадих звънковото левче и го пуснах в леко извитата му нагоре ръка. Не усети нищо. Не се събуди. Нека това да му е подаръка от Стария беловлас старец. След един час, когато баничарницата отвори врати, това левче щеше да му стигне за да си купи любимата топла баничка.

Един прегладнял пес, пощейки се ожесточено, ме наблюдаваше злобно. Кой знае какво ли си мислеше? Дали това, че за едни има Дядо Коледа а за други няма или пък нещо друго?… Той изпръхтя с нос, лавна дрезгаво и се затича в ситен тръс към компанията от свои събратя. А тя само това чакаше. Втурна се с изнервен лай край украсените, лъскави витрини, край препълнените кофи за смет и по някакъв свой, все още неизяснен новогодишен маршрут.

Ами моя милост, ще кажете? Тя си имаше свой друг, личен маршрут. По стари партизански пътеки той водеше към площад „Ботев“, към мястото където през 53-та година димеше старата баничарница на бай Коста. Сега там нямаше и помен от нея. На нейно място се мъдреше новоремонтирания хотел. Това обаче нямаше съществено значение, защото както знаете важни са спомените. А спомените са много свидно и ценно нещо.

Щях да спра пред хотела, да си поема дъх и да се опитам да си представя, че съм още на пет години. Щях да си представя, че братовчедката ме е хванала за ръка, че двамата държим по една гореща, ароматна баничка и че на света няма нищо по-вкусно от нея.

Дали нейните внучки, които тичаха по булевардите в североамериканския град, знаеха какво е да вкусиш топла и ароматна, току-що извадена от фурната на бай Коста баничка? Едва ли!