Читать «Барабанчикът» онлайн - страница 2

Крепейки затоплената от микровълновата фурна люта баничка (такива сега бяха на мода) се запътих към отрупаната с хартии и празни бутилки маса за клиенти. Разнеженият ми от глад поглед мигом съзря един възрастен пенсионер. Беше приседнал на единият край на пейката. В едната си ръка държеше полиетиленов плик с хляб, а в другата нехайно събираше трохите от баници в единият край на масата. Замреженият му поглед (май беше по-гладен от моя) съзерцаваше опашката, пъргавата млада продавачка, витрината отрупана с банички и други печива. Имаше вид на прилично облечен пенсионер, гладко избръснат и доста самотен. Беше му добре от топлинката в магазина и затова не бързаше да си ходи. Погледът му, много уморен и отчаян, го издаваше. Никой не забеляза как събра в шепа трохите от масата, присви леко ръка и ги глътна с притеснение. Беше ми ясно, че имаше пари само колкото за един хляб. Седнах до него. Захапах сочната баничка и се стремях да не го гледам. Той обаче ме гледаше, тайничко с гладен и отчаян взор.

— Господине, нещо не съм много гладен. Желаете ли да ми помогнете на вечерната закуска? — му предложих.

Не ми отказа. Някаква тиха радост светна в очите му. Усмихна ми се трогателно. Баничката изяде деликатно, без да бърза, без външно да издава жестокия глад, който го мъчи. Канех се да го заговоря, когато входната врата отново се отвори. Заедно с кълбата студена пара влезе някакъв набит тинейджър. Беше от цигански произход. Триеше ожесточено посинелите си от студ ръце. Те бяха невероятно мръсни с бели мазоли от някакво заболяване, приличащо на псориазис. Тинейджъра беше навлякъл на главата си мръсно бяла качулка, която го правеше да прилича на монах-капуцин. Модерното му пъстро яке беше по-голямо от него, мръсно и разръфано. Лицето му едва се виждаше. Сополът му непрекъснато се стичаше по горната устна. Той подсмърчаше звучно от време на време, но тоя акт ни най малко не подобряваше положението.

Новият посетител седна на пейката в ляво от мен. Без никакво притеснение бръкна в кофата за отпадъци, извади някакви омазнени хартии. В тях имаше недоизядени парчета от баница. Това му беше и целта. Деликатно ги разположи на масата и започна да яде бавно, без да бърза. Колко ли бездомници се прехранват в тая закусвалня? Никой не ги гонеше. Продавачките бяха улисани в работа защото оборота беше голям. Сега в тези ледени зимни дни, те идваха, вземаха онова от което имаха жизнена нужда и си тръгваха.

Да си призная, баничките бяха чудесни. На същото мнение май бяха старецът-пенсионер и тинейджъра-бездомник.

Дните около Коледа се оказаха напрегнати за мен. Трябваше да пропътувам няколко далечни командировки, да свърша някои неотложни работи без които една година не може да се приключи. В деня преди Бъдни вечер успях най-сетне да се освободя и да мина през центъра на града за да купя задължителните коледни подаръци. Маршрутът ми бе отново край градското кино.

И друг път съм ги виждал на същото място, но сега беше някак по-живописно и по тържествено. Думата ми е за уличните музиканти, срещани във всеки по-голям град. Всичките те се прехранваха със свирене и пеене. Тоя музикант явно беше от някакво близко село. Строен млад мъж, небръснат и неподстриган, навлечен в стара зимна шуба от шейсетте години разтягаше малък акордеон. Опитваше се да свири хората на Дико Илиев. В тоя момент тъкмо спрягаше Дунавското хоро. Беше се така увлякъл, че при трудните моменти се накланяше ту наляво, ту надясно с едничкото желание да изсвири вярно нотите. Потропваше живичко с десния крак, спираше за да си поеме дъх и след туй продължаваше с нов ентусиазъм.