Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 56

Така Кирилов, Ставрогин и Иван са победени. „Братя Карамазови“ отговарят на „Бесове“. И действително тук става дума за едно заключение. Случаят с Альоша не е двусмислен като случая с княз Мишкин. Болен, князът живее във вечно настояще, отсенено с усмивки и безразличие, и това блажено състояние би могло да бъде вечният живот, за който говори князът. Напротив, Альоша го казва ясно: „Ние пак ще се видим.“ Вече не става въпрос за самоубийство и за лудост. А за какво са те на този, който е сигурен в безсмъртието и в неговите радости? Човекът заменя своята божественост срещу щастието. „Ще си разкажем радостно всичко, което се е случило.“ Така пистолетът на Кирилов е изгърмял някъде в Русия, но светът е продължил да лелее своите напразни надежди. Хората не са разбрали „това“.

И така, не ни говори абсурден писател, а писател екзистенциалист. Тук също скокът е вълнуващ, придава своето величие на изкуството, което вдъхновява. Това е едно трогателно присъединяване, разтърсено от съмнения, неуверено и пламенно. Говорейки за „Братя Карамазови“, Достоевски пише: „Основният въпрос, който ще бъде развит във всички части на тази книга, е въпросът, от който аз съм се измъчвал съзнателно или несъзнателно през целия си живот: «Съществува ли бог?»“ Трудно е да се повярва, че един роман е достатъчен да преобрази в радостна сигурност страданието на цял един живот. Един изследовател го отбелязва справедливо: „Достоевски е тясно свързан с Иван и положителните страници на «Братя Карамазови» са му отнели три месеца усилия, докато това, което той наричал «богохулства», е било съчинено с вдъхновение за три седмици.“ Няма негов герой, който да не носи в плътта си тази язва, който да не я притъпява или да не търси лек за нея в чувствата или в аморалността. Във всеки случай нека запазим това съмнение. Ето една творба, където в полусянка, по-вълнуваща от дневната светлина, можем да доловим борбата на човека с неговите надежди. Достигнал до края, творецът прави избор срещу героите си. Това противоречие ни позволява да вмъкнем така една отсенка. Тук не става дума за абсурдна творба, а за творба, която поставя абсурдния проблем.

Отговорът на Достоевски е унижение, „срамът“ според Ставрогин. Напротив, една абсурдна творба не дава отговор, ето разликата. Да подчертаем, за да завършим: това, което противоречи на абсурда в тази творба, не е християнското в нея, а намекът за бъдещия живот, който тя прави. Човекът може да бъде християнин и същевременно абсурден. Има примери за християни, които не са вярвали в отвъдния живот. По повод на творбите на изкуството би било възможно в такъв случай да се уточни една от насоките на абсурдния анализ, намекната в предшествуващите страници. Тя води до въпроса за безсмислието на Евангелието. Тя осветлява неочаквано плодоносната представа, че убежденията не изключват неверието. Напротив, вижда се, че авторът на „Бесове“, познаващ тези пътища, е поел накрая в съвсем различна посока. Действително удивителният отговор, който творецът дава на своите герои, който Достоевски дава на Кирилов, би могъл да бъде обобщен така: „Съществуването е лъжливо и вечно.“