Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 55

Следователно темата за самоубийството у Достоевски е действително абсурдна тема. Да отбележим само, преди да продължим нататък, че Кирилов се отразява в други герои, които също въвеждат нови абсурдни теми. Ставрогин и Иван Карамазов изпробват в обикновения живот абсурдните истини. Тях именно освобождава смъртта на Кирилов. Те се опитват да бъдат царе. Ставрогин води „ироничен“ живот, известно какъв. Предизвиква омраза около себе си. И все пак ключа към този герой намираме в прощалното му писмо: „Не можех нищо да ненавиждам.“ Той е цар в безразличието. Иван също, като се отказва да абдикира от царската власт на духа. На тези, които като неговия брат доказват с живота си, че трябва да се унищожаваме, за да вярваме, той би могъл да отговори, че условието е недостойно. Неговият ключ е: „Всичко е позволено“, с подобаващия тъжен оттенък. Разбира се, той завършва луд като Ницше, най-известния богоубиец. Но това е очаквана опасност и основната реакция на абсурдния дух пред такъв трагичен край е да запита: „Какво доказва това?“

Така романите, както и „Дневникът“, поставят абсурдния въпрос. Те установяват логиката до смъртта, възвисяването, „ужасната“ свобода, славата на царете, станала човешка. Всичко е добре, всичко е потопено и нищо не е ненавистно: това са абсурдни преценки. Но какво изумително творение, чиито пламенни и студени герои ни се струват тъй близки. Бурният свят на безразличието, който тътне в тяхното сърце, не ни се струва чудовищен с нищо. В него ние преоткриваме всекидневните си тревоги. Несъмнено никой като Достоевски не е съумял да даде на абсурдния свят такова реално и мъчително обаяние.

И все пак какво е неговото заключение? Два цитата ще покажат пълната метафизична обърканост, която води писателя към други разкрития. Тъй като разсъждението за логическото самоубийство, предизвикало възражения у критиците, в следващите книжки на „Дневникът“ Достоевски развива своето становище и завършва: „Ако вярата в безсмъртието е толкова необходима за човешкото същество (че без нея то достига до самоубийство), това значи е нормалното състояние на човечеството. Щом е така, безсмъртието на човешката душа без съмнение съществува.“ От друга страна, в последните страници на своя последен роман в края на гигантската битка с бога децата питат Альоша: „Карамазов, вярно ли е това, което се казва в религията, че ние ще възкръснем от мъртвите и ще се видим отново?“ И Альоша отговаря: „Разбира се, ние пак ще се видим и ще си разкажем радостно всичко, което се е случило.“