Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 50

Не говоря тук за изкуствата на формите и багрите, където властвува единствено описанието в цялата си прелестна скромност. Изразяването започва там, където свършва мисълта. Философията на младежите с празни очи, които населяват храмовете и музеите, е вложена в жестовете. За абсурдния човек тя е по-поучителна от всички библиотеки. В друг аспект е така и с музиката. Ако съществува изкуство, неспособно да образова, това е именно тя. Тя е твърде сродна с математиката и неизбежно приема от нея самоцелността. Според съобразени и претеглени закони тази игра на духа със себе си протича в нашето звуково пространство, свръх което вибрациите се срещат в един нечовешки свят. Няма по-чисто усещане от това. Тези примери са твърде прости. Абсурдният човек приема за свои тези хармонии и форми.

Но аз бих искал да говоря тук за една творба, в която изкушението да обясняваме е най-голямо, в която илюзията се самоналага, в която заключението е почти неминуемо. Искам да говоря за белетристичното творение. Питам се дали абсурдът може да се удържи в него.

Да мислиш, означава преди всичко да сътворяваш свят (или да ограничаваш своя, което е същото). Това означава да тръгнеш от фундаменталното различие, което отделя човека от неговия опит, за да достигнеш до област на разбирателство съобразно със стремежа си, до свят, стегнат от значения или осветяван от аналогии, който би позволил да се разреши непоносимото разединение. Философът (дори Кант) е творец. Той си има герои, символи и вътрешно действие, има си и развръзки. Обратно, навлизането на поезията и на есето във владенията на романа представлява независимо от привидностите само по-голяма интелектуализация на изкуството. Да се разберем. Става дума за най-големите. Плодотворността и величието на един жанр се измерват най-често с брака, който той дава. Многочислеността на лошите романи не бива да ни кара да забравяме величието на най-добрите. Те именно носят със себе си своя свят. Романът има своя логика, разсъждения, интуиция и постулати. Той има също така свои изисквания за яснота.

Класическото противопоставяне, за което говорех по-горе, се узаконява още по-малко в този частен случай. То има значение във времето, когато е било лесно да се отдели философията от нейния автор. Днес, когато мисълта не претендира вече за универсалност, когато най-хубавата й история би била историята на нейните разкаяния, ние знаем, че системата, щом има стойност, не се отделя от своя автор. Дори „Етиката“ в един от своите аспекти е само дълга и сурова изповед. Абстрактната мисъл най-сетне получава своята подкрепа в реалността. По същия начин романтичните игри на тялото и на страстите придобиват относителен ред според изискванията на една представа за света. Вече не се разказват „истории“, а се създава особен свят. Големите писатели са писатели-философи, с други думи, противоположност на тенденциозните писатели. Такива са Балзак, Сад, Мелвил, Стендал, Достоевски, Пруст, Малро, Кафка, и това са само някои. Но именно изборът им да пишат образно, а не разсъдъчно, издава една тяхна обща мисъл: убеденост в безполезността на всякакъв обяснителен принцип и увереност в поучителното послание на чувствителната привидност. Те разбират творбата едновременно като крайна цел и като начало. Тя е завършекът на една често неизказана философия, нейно разкритие и неин венец. Но тя е завършена само с недомлъвките на тази философия. Тя потвърждава най-сетне тълкуването на старото твърдение, че малко мисъл отдалечава от живота, а повечето води към него. Неспособна да възвиси действителността, мисълта се ограничава с подражанието. Романът, за който става дума, е оръдието на това познание, едновременно относително и неизчерпаемо, подобно на познанието на любовта. Белетристичното творение притежава изходното очарование и плодоносното преповтаряне на любовта.