Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 48

Тези хора първо узнават, а после цялото им усилие отива, за да пребродят, да разширят и да обогатят острова без бъдеще, до чийто бряг са дошли. Но първо трябва да се узнае. Защото абсурдното откритие съвпада с един застой, в който се преработват и се узаконяват бъдещите страсти. Дори хората без вяра имат своята Маслинена планина. И на нея също не бива да се заспива. Въпросът за абсурдния човек вече не е да обяснява и да разрешава, а да изпитва и да описва. Всичко започва с проницателното безразличие.

Да описва, това е последната амбиция на една абсурдна мисъл. Науката също, достигнала до апогея на своите парадокси, престава да предлага и се спира да съзерцава и да скицира неизменно девствената природа на явленията. Така сърцето научава, че вълнението, което ни обзема пред различните страни на света, не идва от неговата дълбочина, а от тяхното многообразие. Обяснението е самоцелно, но усещането си остава и с него непрестанният зов на един количествено неизчерпаем свят. Оттук идва обяснението за мястото, заемано от творбата на изкуството.

Тя отбелязва едновременно смъртта на един опит и неговото размножение. Тя е като еднообразно И страстно повторение на теми, вече оркестрирани от света: тялото, неизчерпаем образ по фронтоните на храмовете, формите или багрите, благозвучието и отчаянието. При това положение, за да завършим, не е безинтересно да преоткрием главните теми на това есе в чудесния и безразсъден свят на твореца. Бихме сгрешили, ако видим тук символ и ако сметнем, че творбата на изкуството може да бъде представена в крайна сметка чисто и просто като убежище на абсурда. Сама по себе си тя е абсурдно явление и става дума единствено за нейното описание. Тя не предлага изход от болестта на духа. Напротив, тя е един от признаците, които разнасят тази болест из цялата човешка мисъл. Но за пръв път тя кара духа да излезе извън себе си и го поставя пред друг — не за да го обърка, а за да му покаже с точност задънената улица, по която вървят всички. В периода на абсурдното разсъждение творението следва безразличието и откритието. То показва точката, в която абсурдните страсти се развихрят и където разсъждението приключва. Така се обяснява мястото й в това есе.

Ще бъде достатъчно да изясним няколко общи теми за твореца и за мислителя, за да преоткрием в творбата на изкуството всички противоречия на мисълта, тръгнала по пътя на абсурда. Действително не толкова идентичните заключения правят умовете близки, колкото общите им противоречия. Така е с мисълта и с творението. Едва ли има нужда да казвам, че едно и също терзание тласка човека към тези прояви. Именно по това те съвпадат в началото. Но сред всички мисли, които започват от абсурда, установявам, че твърде малко са онези, които се придържат към него. И именно по техните отклонения или неточности най-добре съм премерил нещата, които не принадлежат на абсурда. Успоредно с това трябва да се запитам: може ли да съществува абсурдна творба?