Читать «Чужденецът» онлайн - страница 9

Стаята ми гледа към главната улица на предградието. Следобедът беше хубав. Но паважът беше влажен, минувачите — редки и при това забързани. Забелязах най-вече семейства, които отиваха на разходка, две момченца в моряшки костюмчета с панталонки до под колената, малко притеснени в стегнатите си дрехи, и едно момиченце с голяма розова фльонга и черни лачени обувки. Зад тях вървяха майка им, едра жена в копринена рокля с цвят на кестен, и бащата, дребен човек, доста слаб, когото бях виждал. Беше с гарсонетка и папийонка. В ръка държеше бастун. Когато го видях с жена му, разбрах защо в квартала говореха за него, че е изискан. Малко по-късно минаха младежите от предградието, с набрилянтинени коси и червени вратовръзки, с вталени сака, бродирани джобни кърпи и обувки с квадратни носове. Реших, че отиват на кино в центъра. Затова бяха тръгнали толкова рано и бързаха към трамвая, като се смееха твърде високо.

След тях улицата постепенно опустя. Казах си, че представленията навсякъде вече са започнали. На улицата бяха останали само дюкянджиите и котките. Над фикусите, които ограждаха улицата, небето беше чисто, но без блясък. На отсрещния тротоар продавачът на тютюн изнесе един стол, постави го пред вратата си, възседна го и опря двете си ръце върху облегалката. Трамваите, които допреди миг бяха претъпкани, сега минаваха почти празни. В малкото кафене „При Пиеро“, до магазинчето за тютюн, келнерът метеше стърготините в пустата зала. Наистина беше неделя.

Обърнах стола си и го възседнах, както бе направил търговецът на тютюн, защото реших, че така е по-удобно. Изпуших две цигари, влязох, за да взема парче шоколад, и се върнах да го изям на прозореца. Скоро след това небето притъмня и се помислих, че иде лятна буря. Но то постепенно се проясни. Преминалите облаци обаче оставиха върху улицата нещо като обещание за дъжд, което я направи по-мрачна. Дълго стоях и гледах небето.

В пет часа трамваите се зададоха с грохот. От стадиона на предградието те докараха гроздове зрители, увиснали по стъпалата и дръжките. Следващите трамваи доведоха играчите, които разпознах по куфарчетата им. Те крещяха и пееха с цяло гърло, че техният клуб не ще загине. Мнозина ми махнаха. Един даже ми извика: „Бихме ги!“ И аз кимнах утвърдително. От този миг нататък автомобилите започнаха да нахлуват.

Мина още малко време. Над покривите небето стана червеникаво и с раждането на нощта улиците се оживиха. Тези, които бяха излезли на разходка, започваха да се прибират. Сред минувачите познах изискания господин. Децата плачеха, а родителите ги влачеха подире си. Почти веднага след това кварталното кино изхвърли на улицата вълна от зрители. Сред тях се открояваха младежите, които имаха по-решителен вид от обикновено, и си помислих, че са гледали приключенски филм. Онези, които се връщаха от централните кина, пристигнаха малко по-късно. Изглеждаха по-сериозни. Пак се смееха, но от време на време имаха уморен и замечтан вид. Останаха на улицата и се заразхождаха по отсрещния тротоар. Младите момичета от квартала, гологлави, се държаха за ръце. Младежите се бяха подготвили да ги посрещнат и им подхвърляха закачки, на които те се смееха, извръщайки глави. Някои от момичетата, които познавах, ми махнаха с ръка.