Читать «Чужденецът» онлайн - страница 10

После изведнъж уличните лампи светнаха и от тях избледняха първите звезди, които изгряваха в нощта. Почувствувах, че очите ми са уморени да гледат тротоарите с техния товар от хора и светлини. Лампите покриваха е блясък влажния паваж, а трамваите хвърляха на равни интервали своите отражения върху набрилянтинените коси, върху някоя усмивка или сребърна гривна. Малко по-късно, сред пооределите трамваи и вече черната над дърветата и лампите нощ, кварталът взе да се опразва неусетно, докато първата котка пресече бавно пустата отново улица. Тогава се сетих, че трябва да вечерям. Вратът ме наболяваше, защото дълго бях седял облегнат на стола. Слязох да купя хляб и юфка. Сготвих си и ядох прав. Исках да изпуша една цигара на прозореца, но беше се захладило и ми стана малко студено. Затворих прозорците и когато се обърнах, видях в огледалото част от масата, където спиртникът съседствуваше с корички хляб. Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило.

III

Днес работих много в кантората. Работодателят беше любезен. Попита ме дали не съм преуморен, поиска да узнае и възрастта на мама. Казах „около шестдесет“, за да не излъжа, и не знам защо като че ли му поолекна и сметна въпроса за приключен.

Куп товарителници се трупаха на масата ми и аз трябваше да прегледам всичките. Преди да напусна кантората, за да отида да се нахраня, си измих ръцете. На обед обичам този миг. Вечер това не ми прави такова удоволствие, защото кърпата, с която си служим, е вече съвсем мокра; употребявали са я през целия ден. Веднъж го казах на моя работодател. Отговори ми, че съжалява, но че всъщност е подробност без значение. Излязох малко късно, в дванадесет и половина, заедно с Еманюел, който работи в експедицията. Кантората гледа към морето и ние се позабавихме да позяпаме товарните кораби в изгарящото от слънце пристанище. В този момент, сред пукотевица и трясък на вериги, пристигна един камион. Еманюел подметна „да се качим ли“ и аз се затичах. Камионът ни задмина и ние се хукнахме да го настигнем. Шумът и прахолякът ме обгърнаха. Вече нищо не виждах, чувствувах само объркания устрем на надбягването сред скрипците и машините, мачтите, които танцуваха на хоризонтали носовете на корабите, покрай които тичахме. Хванах се пръв за каросерията и скочих в движение. После помогнах на Еманюел да седне. Едва си поемахме дъх, камионът се друсаше по неравния паваж на кея, сред праха и слънцето. Еманюел се смееше до задушаване.