Читать «През светлата страна» онлайн - страница 6

Беше висок и строен човек с дълга къдрава коса, преждевременно побеляла, и с очи, по които си личеше, че е алпинист: полузатворени, сънливи и едва ли не лениви, те внезапно се оживяваха. Никога не стоеше на едно място — непрекъснато се движеше, непрекъснато правеше нещо с ръцете си, говореше или крачеше насам-натам.

Майора явно реши да не повдига въпроса за пристигането му. Имаше да се вършат още неща, а след час проверихме за последен път налягането в скафандрите. Вечерта Стоун и Макайвърс се държаха като неразделни другари и всичко беше приготвено да тръгнем рано след кратка почивка.

— И това е била първата ви голяма грешка — каза Барън, като допи чашата си и даде знак на келнера да донесе още.

Питър Клани повдигна учудено вежди.

— Макайвърс ли имаш предвид?

— Разбира се.

Клани сви рамене и хвърли поглед към масичките наоколо, където цареше тишина.

— В такива места се навъртат всякакви чудаци, така че на пръв поглед и някои от най-способните хора може да ти се видят неподходящи. Както и да е, в онзи момент човешките характери не бяха най-големият ни проблем. На първо място се притеснявахме за екипировката, а на второ — за пътя.

Барън кимна с разбиране.

— От какъв тип бяха скафандрите ви?

— С най-добрата изолация, която някога е правена — отвърна Клани. — Уплътнени отвътре с подобие на фибростъкло, за да се избегнат неудобствата на стъкления памук, както и с охладителна система и кислороден запас, който зареждахме от всъдеходите на всеки осем часа. Отвън имаше нанесен мономолекулярен хромов слой, който отразяваше светлината, поради което приличахме на лъскави коледни дръвчета. Между двата слоя оставаше сантиметър и нещо дебел пласт атмосферен въздух под налягане. С контролни термоелементи, разбира се — при температура плюс 410 градуса нямаше да отиде много време, за да се опечем и да станем на въглени, ако скафандрите издишаха някъде.

— А всъдеходите?

— И те бяха изолирани, но не разчитахме много, че ще представляват защита.

— Така ли? А защо? — възкликна Барън.

— По-често щяхме да се намираме навън. Те ни осигуряваха подвижност и бяха натоварени с припасите ни, но знаехме, че щяхме да напредваме главно пешком. — И Клани горчиво се усмихна. — А това означава, че между телата ни и температурата на повърхността, където оловото тече като вода, цинкът почти е достигнал точката си на топене, а езерцата със сяра димят в сенките като котли с овесена каша над лагерен огън, се намираха само два сантиметра от фибростъкло и един сантиметър въздух.

Барън облиза устни. Пръстите му галеха хладната запотена чаша, когато я оставяше на застланата с покривка маса.

— Карай нататък — каза той с напрежение в гласа. — Навреме ли тръгнахте?