Читать «Загадката на синята ваза» онлайн - страница 8

— Ще ми се да знам нещо повече за Търнърови — каза тихо Левингтън. — Спомнете си, че те са заминали рано сутринта и всъщност никой не ги е видял да тръгват. Мистър Търнър са го срещали, но не мога да открия никой, който да е виждал мисиз Търнър.

Джек побледня.

— Не може да бъде… Да не искате да кажете, че…

— Не се вълнувайте, младежо. Влиянието на човек пред прага на смъртта, и то насилствена смърт, върху заобикалящата го среда е много силно. Околните предмети биха могли да погълнат това влияние и да го излъчват периодически към подходящ за възприемане приемател — в този случай вие.

— Но защо аз? — възнегодува Джек.

— Вие считате тази сила интелигентна и целенасочена, а не сляпа и механична. Аз самият не вярвам в свързани със земята духове, обитаващи някое място с определена цел. Но едно нещо съм виждал многократно, отново и отново, докато накрая се уверих, че не е чисто съвпадение, а своето рода вървене пипнешком към правдата… едно подземно движение на слепи сили, действащи постоянно в тази посока…

Той се отърси като че отхвърли някаква идея-фикс, която го бе завладяла, и се обърна към Джек с обичайната си усмивка.

— Нека оставим поне засега тази тема — предложи той.

Джек с готовност се съгласи, но никак не му бе лесно да престане да мисли за това.

В края на седмицата той енергично се зае сам да направи разследване, но не успя да разкрие кой знае колко повече от доктора. Окончателно бе изоставил играта на голф преди закуска.

Следващата брънка във веригата се появи от най-неочакван източник. Когато се прибра един ден от работа, му съобщиха, че го чака млада жена. За огромна негова изненада оказа се, че това е момичето от градината — теменуженото момиче, както я наричаше винаги в мислите си. То бе много нервно и смутено.

— Ще ми простите, мосьо, че идвам да ви търся така. Но има нещо, което искам да ви кажа… аз…

Момичето се огледа несигурно.

— Елате тук — веднага се отзова Джек и я заведе в безлюдната дамска дневна на хотела — мрачно помещение в червен плюш.

— Седнете, мис… мис…

— Маршб, мосьо, Фелиз Маршб.

— Седнете, мадмоазел Маршб, и ми разкажете всичко.

Фелиз послушно седна. Днес бе с тъмнозелени дрехи и красотата и очарованието на дребното й лице се открояваха повече от всеки друг път. Сърцето на Джек заби по-бързо, когато седна до нея.

— Ето какво — започна Фелиз. — Живеем тук отскоро и от самото начало чухме, че в къщата — нашата така приятна малка къща — има духове. Никакъв прислужник не се задържа. За мен това няма много голямо значение, справям се с домакинството и мога да готвя.

„Ангел — помисли си увлеченият млад човек. — Тя е прекрасна.“ Но външно поддържаше престорено делови израз.

— Смятах, че всички тези приказки за духове са глупост — до преди четири дена. Мосьо, в продължение на четири нощи сънувам едно и също нещо. Една дама — красива, висока и руса. В ръцете си държи синя порцеланова ваза. Тя е опечалена, много опечалена и непрекъснато ми подава вазата, като че ме умолява да направя нещо с нея. Но уви! Тя не може да говори и аз… аз не знам какво иска. Това сънувах първите две нощи, но на третата стана нещо повече. Тя изчезна със синята ваза и изведнъж я чух да вика — знаех, че е нейният глас, разбирате, нали… и, о! Мосьо, думите бяха същите, за които ме питахте онази сутрин. „Убийство — помощ! Убийство!“ Събудих се от ужас. Казах си — това е кошмар, случайно чух тези думи. Но миналата нощ сънят се повтори. Мосьо, какво е това? Вие също сте го чули. Какво ще правим?