Читать «Загадката на синята ваза» онлайн

Агата Кристи

Загадката на синята ваза

Джек Харингтън разочаровано огледа резултата от удара си по най-далечната цел. Застанал до топката, той премери на око разстоянието до началната позиция. На лицето му ясно бе изписано възмущение и огорчение от това, което виждаше. С въздишка протегна стика си, размаха го ожесточено два пъти, като направи на пух и прах първо едно глухарче, после снопче трева, и едва тогава улучи топката.

Трудно е, когато си на двадесет и четири години и единствената цел в живота ти е да сведеш до минимум несполучливите си удари при голфа, да си принуден да отделяш време и внимание и на задачата да си печелиш хляба. От седем дни в седмицата пет и половина прекарваше затворен в една махагонова гробница в града. В събота следобед и в неделя той с религиозен фанатизъм се отдаваше на истинския смисъл на живота си; от престараване дори бе наел стая в малък хотел край игрищата в Стъртън хиит и всеки ден ставаше в шест, за да се упражнява един час, преди да хване влака в 8:46.

Единственият недостатък на тази програма беше, че в този ранен утринен час Джек не бе в състояние да изпълни нито един успешен удар. Несполучливите удари следваха един подир друг. Топката припкаше весело по тревата и най-малко четири предварителни удара бяха необходими за едно попадение.

Джек въздъхна, сграбчи отново стика си и повтори наум магическите думи: „Пълен замах с лявата ръка, без да вдигаш поглед!“

Замахна и се спря като вкаменен — пронизителен вик разцепи тишината на лятната утрин.

— Убийство! Помощ! Убийство!

Гласът бе на жена и накрая замря в късо задавено ридание.

Джек захвърли стика на земята и се спусна по посока на вика.

Бе долетял съвсем отблизо. Тази част на игрището беше едно съвсем пусто поле и наоколо имаше само няколко къщи. Всъщност в съседство имаше една единствена живописна малка вила, която му бе направила впечатление със старинното си изящество. Джек се затича към нея. Тя бе скрита зад обрасла с пирен стръмнина, но той я заобиколи и след по-малко от минута застана до ниската заключена портичка.

В градината стоеше едно момиче и в първия момент Джек реши, че то бе извикало за помощ. Но бързо промени мнението си.

В ръката си момичето държеше малка кошница, до половината пълна с бурени, и очевидно току-що се изправяше, след като бе оплевило широка леха с теменуги. Очите на момичето, както забеляза Джек, приличаха на теменуги, бяха като кадифе меки и тъмни, а цветът им — по-скоро теменужен, отколкото син. То цялото бе като теменужка в правата си, ленена, морава дреха.

Момичето гледаше Джек с изражение, което бе смесица от раздразнение и учудване.

— Извинете ме — каза младият мъж, — вие ли извикахте преди малко?

— Аз ли? Не, разбира се!

Изненадата на момичето беше толкова искрена, че Джек се сконфузи. То говореше с много мек и приятен глас, с едва доловим чужд акцент.

— Но вие не може да не сте чули? — възкликна той. — Викът дойде някъде оттук.

Момичето го погледна втренчено.

— Не съм чула абсолютно нищо.

На свой ред Джек го погледна втренчено. За нищо на света не можеше да повярва, че може да не е чуло отчаяния зов за помощ. Въпреки това спокойствието му бе така очевидно, че той не можеше да допусне, че лъже.