Читать «Загадката на синята ваза» онлайн - страница 5

Топката се търколи бързо по тревата, спря на ръба на дупката, поклати се леко и — хлътна вътре.

— Добър удар — каза Джек. Гласът му бе дрезгав и като че не бе неговия. Той отмести ръчния си часовник по-нагоре на ръката си с въздишка на облекчение. Нищо не се бе случило. Магията бе развалена.

— Имате ли нещо против да почакате за минута? — попита той. — Бих искал да изпуша една лула.

Спряха за малко край осмата площадка. Джек напълни и запали лулата си; въпреки усилията му пръстите му леко трепереха. Като че огромна тежест се бе смъкнала от плещите му.

— Боже, какъв хубав ден — забеляза той щастливо, загледан в панорамата пред себе си. — Хайде, Левингтън, ваш ред е.

Точно в мига, когато докторът удари, се разнесе гласът. Пронизителен, ужасяващ женски писък:

— Убийство — помощ! Убийство!

Лулата падна от безсилните ръце на Джек, когато той се обърна по посока на звука, а после се втренчи със затаен дъх в спътника си.

Левингтън гледаше надолу, засенчил очите си с ръка.

— Успешно, макар че едва не закачи препятствието.

Той не бе чул нищо.

Всичко се завъртя окото Джек. Той направи една-две крачки, като силно се олюляваше. Когато дойде на себе си, лежеше на тревата, а Левингтън се бе навел над него.

— Хайде, успокойте се сега, успокойте се.

— Какво направих?

— Припаднахте, млади момко — или поне много добре се опитахте да го сторите.

— Боже мой! — изпъшка Джек.

— Какво ви стана? Нещо на главата ли?

— Ще ви кажа след минута, но първо бих искал да ви попитам нещо.

Докторът запали лулата си и се настани на насипа.

— Питайте, каквото искате — каза той успокояващо.

— Вие ме наблюдавате през последните няколко дена. Защо?

— Странен въпрос. И котката гледа царя.

— Не ме заблуждавайте. Искам да знам сериозно. Защо? Това е от жизнено значение за мен.

Лицето на Левингтън стана сериозно.

— Ще ви отговоря съвсем честно. Видях във вас признаци на голямо вътрешно напрежение и ми беше интересно да разбера какво е породило това напрежение.

— Мога да ви кажа веднага — отговори Джек с горчивина. — Полудявам.

Той драматично замълча, но изявлението му, изглежда, не събуди интерес и смайване, каквото очакваше и затова повтори.

— Казвам ви, полудявам!

— Много интересно — промърмори Левингтън. — Много интересно наистина.

Джек се възмути.

— Предполагам, че това е всичко, което можете да кажете. Вие лекарите сте дяволски безсърдечни.

— Хайде, хайде, млади приятелю, говорите напосоки. Да започнем с това, че макар да имам диплома, не практикувам. По-точно, не лекувам — не лекувам тялото, това е.

Джек го загледа с интерес.

— А съзнанието ли?

— Да, в известен смисъл. В действителност съм доктор на душата.

— О!

— Долавям пренебрежението в гласа ви и въпреки това налага се да използуваме някаква дума, за да обозначим основния елемент, който може да бъде разграничен и съществува независимо от плътската си обвивка — тялото. Знаете ли, че трябва да постигнете разбирателство с душата, млади човече: това не е просто религиозен термин, измислен от свещениците. Е, добре, да го наречем ум или „подсъзнателно аз“, или каквато дума предпочитате. Сега се засягате от тона ми, но мога да ви уверя, че наистина силно впечатление ми направи интересният факт, че толкова уравновесен и съвършено нормален младеж като вас страда от халюцинации.