Читать «Загадката на синята ваза» онлайн - страница 11

Останалите се подчиниха. Гласът на Левингтън се разнесе в тишината.

— Не мислите за нищо определено. Не напрягайте ума си. Възможно е някой от нас да е медиум. Ако е така, той ще изпадне в транс. И запомнете, няма нищо страшно. Изгонете страха от сърцата си и се отпуснете, отпуснете се…

Гласът му заглъхна и настъпи тишина. С всяка изминала минута тишината като че ли ставаше все по-напрегната. Лесно му беше на Левингтън да каже: „Изгонете страха.“ Джек изпитваше не страх, а направо паника. Бе почти сигурен, че и Фелиз изпитваше същото. Чу я да прошепва ненадейно със страх в гласа:

— Нещо ужасно ще се случи. Чувствувам го.

— Изгонете страха! — повтори Левингтън. — Не се съпротивлявайте на влиянието.

Тъмнината като че ставаше по-наситена, а тишината — по-осезаема. И все повече се засилваше това смътно усещане на заплаха.

Джек усети, че се задавя…, че се задушава… злокобното нещо бе съвсем близо…

В следващия миг напрежението отслабна. Той сякаш се понесе надолу… и все по-надолу… очите му се затвориха… покой… мрак.

Джек леко се раздвижи. Главата му тежеше… тежеше като олово. Къде се намираше?

Грееше слънце… наоколо птички… Лежеше с поглед, отправен нагоре към небето.

После си спомни всичко. Бдението. Малката стая. Фелиз и доктора. Какво се бе случило?

Седна. Главата му неприятно туптеше. После се огледа наоколо. Намираше се в малката горичка недалеч от вилата. Не се виждаше жива душа наблизо. Извади часовника си. За негова изненада той показваше дванадесет и тридесет.

Джек с мъка се изправи и се затича колкото му позволяваха силите по посока на вилата. Трябва да са се уплашили, че не е могъл да излезе от транса, и са го изнесли на чист въздух.

Стигна до къщата и силно похлопа на вратата. Отговор не последва, а и нямаше никакви признаци на живот наоколо. Сигурно са отишли да търсят помощ. Или… Джек усети как го обзема смътен страх. Какво се бе случило миналата нощ?

Отиде до хотела си колкото можеше по-бързо. Тъкмо се канеше да попита нещо на гишето, когато силно смушкване в ребрата една не го повали. Той се извърна възмутен и съзря белокос възрастен джентълмен, който весело му се смееше насреща.

— Не ме очакваше, момчето ми. Не ме очакваше, а? — каза белокосият човек.

— О, чичо Джордж, мислех, че си на много мили оттук — някъде из Италия.

— Да, но не съм. Пристигнах миналата нощ в Дувър. Сетих се, че на път за града мога да спра тук с колата и да те видя. И какво заварвам? Цяла нощ те няма. Хубаво скиташ…

— Чичо Джордж — спря го Джек решително. — Имам да ти разкажа една изключителна история. Мисля, че няма да повярваш.

И той разказа всичко.

— Един бог знае какво стана с тях — завърши Джек.

Чичо му сякаш всеки момент щеше да получи апоплектичен удар.

— Вазата — успя да промълви той най-накрая. — Синята ваза. Какво стана с нея?

Джек се втренчи в него, без да разбира, но по-потопен в потока от думи, който последва, започна да разбира.

Изведнъж проумя: „Минг… уникат… бисер на колекцията ми… струва поне десет хиляди, предложи ми ги Хогенхаймър — американският милионер… единствен екземпляр в целия свят.“